Много добре си спомнях, че Мелисия каза нещо подобно.
— Нас — може би, но вчера трябваше да лекуват още четири вампира, а и кой знае колко още ще има… приятелството си е приятелство, но гладен не се стои. — Чез очевидно вече беше помислил за всичко, защото без никакво колебание продължи: — Заплатите на вампирите за няколко месеца напред, лечението при друидите, храна, плащанията към техномаговете, други дребни разходи… и сме на нула.
Хм, оказва се, че Крайдол не е чак толкова евтин град.
— Тогава защо се радваш толкова, щом сме на нула? — попитах приятеля си.
— Ами само си помисли какво щеше да стане, ако не ни бяха пратили пари.
Послушно помислих и оцених:
— Ура-а, изпратиха ни пари!
Отгоре се разнесе ядосаният глас на Алиса:
— Какво крещите?!
Вампирката стоеше на най-горното стъпало и ни гледаше отвисоко, буквално и в преносен смисъл.
— Изпратили са ни пари — поясних аз.
Алиса много изразително, както само тя го умееше, завъртя пръст в слепоочието си.
— Вече се досетих. Стига сте викали!
Ние с Чез на два гласа обяснихме на вампирката причината за нашата радост. Не започна да вика с нас, разбира се, но схвана идеята.
— Отлично — сдържано се съгласи тя. — Сега можем да помислим за по-важни проблеми. Знаете ли, че тази нощ никой не е атакувал Прокълнатата къща?
Чез със скок седна в едно кресло и вдигна краката си на масата.
— Това е добре… или не?
— Не — каза Алиса и поясни: — Щом плъховете не ни атакуваха, значи са били свободни да атакуват обикновените хора… или някой друг.
— А може би те всички са загинали снощи при опита за нападение над Прокълнатата къща и над общността на друидите? — предположих аз. — А и ние с Невил убихме над сто от тях.
Алиса седна на креслото срещу Чез и аз някак естествено седнах до нея.
— Не знам — честно отговори вампирката, — но не ми харесва тази ситуация. Ние седим тук, в безопасност, оставяйки жителите на милостта на Съществото и паразитите.
— А какво можем да направим? — неочаквано избухна Чез. — Хей, виждате ли, не ми харесва тази ситуация. По-добре предложи решение! Какво само ни ровиш в душите?
Помислих, че сега Алиса ще се нахвърли с юмруци върху Чез, твърде често напоследък прибягвахме до саморазправи. Дори си помислих дали да не поставя Въздушен щит между тях, но вампирката само тъжно въздъхна и виновно сведе поглед.
— Извинявайте, просто наистина ми е много тежко… да чувствам безпомощността си.
— Да, разбираме — върна се към нормалния си тон Чез. — Тежко е, но ние поне имаме някаква сила и възможност да се защитим. Представете си какво им е на останалите хора. Не знаят нищо за паразитите, но живеят във вечен страх от вампирите, които спокойно се разхождат из града — това е просто ужасно. Разбира се, те се опитват да се защитят, понякога дори нападат неканените гости, но много рядко има полза от това. Стражата също нищо не може да направи… Само ние имаме реален шанс да променим живота в града към по-добро.
Тук ме изненада. Мислех, че моят риж приятел се интересува само от справочника от заклинания и предстоящата среща с „приятелката си“, която, между другото, беше виждал само веднъж. А той държи такава реч, сякаш наистина го вълнуват всички тези проблеми.
— Да… — само това успях да кажа. — Като говорим за жителите на града, къде е Наив?
Чез се прозя.
— Не е спал цяла нощ, като беше при брат си. Нека го оставим да си почива.
Гледам, цялата енергия на приятеля ми свърши. Удивлявах му се — станал е преди мен, успял е да получи писмото…
— Добре, какви са плановете ни за днес? — обърна се към мен Алиса.
Е, разбира се, аз съм главният тук. Поне на теория…
— Да видим… — с важен вид казах аз. — Днес по план…
В закритата част на залата влезе нисш вампир. Както винаги, целият в черно, със закрито от кожена маска лице.
— Добро утро! — отчетливо поздрави той.
Ние почти едновременно се намръщихме. Твърде бодрият глас на младши служителя на Огнения патрул удари по уморените ни мозъци като хипноатака.
— Ти по работа или просто да издевателстваш над нас? — попита Чез. — В този ранен час не трябва да излъчваш оптимизъм…
Виж кой го казва, преди няколко минути самият той крещеше и скачаше като луд.
— Няма — кимна важно вампирът. — Имате посетител — госпожа Мелисия.
Госпожа… като някакъв иконом — приемаме важни гости.
— Покани я — махна с ръка Алиса. — Сигурно е научила нещо важно, за да дойде толкова рано… — тя се намръщи. — Или нещо се е случило с Невил?
Радостното изражение на лицето на друидката разпръсна всичките ни съмнения.