— Между другото, Зак, вземи за всеки случай медальона на Огнения Патрул. — Чез ми връчи кръглото драконово изображение. — Ако се случи нещо сериозно, ще можем да те открием.
Не му казах, че ако с мен се случи нещо сериозно, то едва ли ще намерят и парченце от мен. Защо да помрачавам и без това не твърде оптимистичната атмосфера?
Преди да тръгнем събудихме Викерс-младши и тържествено му обещахме на връщане да закусим при Гръм, защото сега нямахме време.
На самия изход изведнъж си спомних написаното в дневника на лудия Майстор. Ако някой от нас се срещне със Съществото, ще се нуждае от защита от хипноатака! Разбира се, тази защита няма да му помогне да убие Съществото, но си е нужна…
Наложи се да отделя половин час, за да обясня на приятелите си как съм разбрал за чудните свойства на фонтана. В резултат на това така се уплетох в лъжи, че загубих нишката на разказа си, но успях да накарам всеки един да се измие във фонтана, включително и всички нисши вампири, които точно по това време пристигнаха в пълен комплект — започваше работният им ден. За целта се наложи да махна илюзията, скриваща фонтана, заменяйки кактуса с опростена версия на Фонтана на съдбата — без дракона и красивите плетеници.
Вампирите се подчиниха безпрекословно, те не преставаха да ме учудват. Може би това се дължеше на факта, че Даркин беше избрал само най-интелигентните от тях, онези, чиято „душа“ не е напълно почерняла… Пфу, колко е противно дори да мисля за тази глупост.
Между другото, Даркин не беше взел в Огнения патрул онова високомерно момиче, което се опита да ме нападне в уличката до управлението на полицията. Това изглеждаше доста странно, защото дори абсолютен лаик като мен забелязваше близките им отношения. Все пак, това си беше негова работа…
Нисшите вампири много присърце бяха взели работата си с приемането и разглеждането на жалбите. Какво щяхме да правим без тях? Страхувах се дори да си представя. Но днес работата с жалбите ще трябва да почака, тъй като следобед ни предстоеше лов, в които те участваха пряко.
Наив, който стана нашият водач, уверено водеше мен и Алиса към местоположението на втория Патрул. Сега, когато вече имахме сензори за паразитите, наистина ни трябваше помощ. Едва ли нисшите вампири ще могат да се справят с плъховете, ако се окажат твърде много, при условие, че не могат да се справят дори с едно сиво създание. Тук без магия не става, а ние сме само четирима, без да броя временно (надявам се) излезлия от строя Невил.
— Говорете каквото си искате, но на мен „въздушните“ изобщо не ми харесват — каза Алиса. — Само помислете, нито сме ги виждали, нито сме ги чували. През цялото това време ние нито веднъж не сме ги срещали. А също са Патрул…
— А може би по цял ден приемат жалби? — казах аз. — И нямат време… Когато ние излязохме, видя ли каква опашка имаше пред къщата.
Наив тръсна ръката си на рамото ми.
— Тук не си прав, ето я къщата, в която са се настанили. Няма никаква опашка.
Наистина двуетажната сграда, които ни показваше Наив, изглеждаше безлюдна, сякаш никой не живееше там. Не се усещаше онова излъчване, което имат обитаемите къщи. Абсолютно мъртва къща. Така изглеждаше нашата Прокълната къща, когато я видяхме за първи път.
— Вижте, и тях са ги настанили в съборетина — изненадах се аз. — Ако, разбира се, не си се объркал. Къщата изглежда така, сякаш отдавна в нея не е стъпвал човешки крак.
Наив се замисли за миг и каза.
— Не, къщата е точно тази.
— Е, тогава може би просто са много лоши домакини — предположих аз.
— В това мога да повярвам — съгласи се Алиса. — А също и че изобщо не патрулират.
От сутринта настроението й не се оправяше, варираше от лошо до ужасно. И рефлектираше основно върху хората около нея, тоест върху нас.
— Да проверим — предложих аз. — Може пък изобщо да не са стъпвали тук.
Ние се приближихме към порутената сграда.
— Вижте, пресни следи — посочи Алиса.
Беше права. Някой беше ходил в двора, при това съвсем наскоро — буйно израсналата трева беше стъпкана, а по прашната веранда ясно се виждаха следи от обувки.
— Трябва да проверим къщата за паразити — каза Наив. — Ами ако те… там… се крият. Нали се страхуват от светлината, значи прекарват деня по разни мазета, канализации…
Я как се разприказва Викерс-младши. Това вероятно е от глад. Сигурно ако го оставим ден два без храна може и гений да стане. Ще трябва непременно да проверя.
— Не знам дори на какво да оприлича това архитектурно чудо — усмихна се Алиса. — Може би все пак на канализация.
— Някой почувствал ли е изтръпване? — попитах аз.