Всички едновременно свиха рамене.
— Значи не би трябвало да има паразити — не много уверено казах аз. — Хайде да влезем…
Без да казваме нито дума, се заградихме с щитове. Както с въздушни, така и с енергийни. Събитията от последните дни ни принудиха да бъдем много внимателни. Макар че през цялото това време големите опасности се падаха все на мен…
Старата паянтова врата се отвори със зловещо скърцане, което, сякаш изплашено от неканените гости, избяга някъде във вътрешността на къщата. Като официално определен за главен аз влязох първи.
— Хей! Има ли някой тук?
Отговори ми само ехото.
— Хайде да поогледаме наоколо — предложих аз, опитвайки се да предам на гласа си същата увереност, с която винаги говореше чичо ми Ромиус.
Може би за нас най-добре беше да се махнем веднага оттук, защото къщата явно беше празна. Но нещо ме спря.
Разположението напомняше Прокълнатата къща, но имаше и разлики — стълбището, водещо към втория етаж, на ширина заемаше почти половината хол. Изглежда някога тук е имало истински партита и по стъпалата, покрити с избелял от времето килим, са се спускали брилянтните домакини. И след това са започвали танците… Така-а, какво се размечтах и отпуснах! Трябва да бъда сериозен.
Разходихме се в залата, но без да се изпускаме от поглед един друг. Всичко наоколо изглеждаше сякаш тук неотдавна са започнали почистване, но така и не са го завършили. Боклукът беше събран в спретната купчина боклук, но не беше изнесен. На част от античните мебели прахът беше старателно избърсан, а на места си стоеше недокоснат, с дебелина около пръст. Впрочем тази къща не беше толкова стара, колкото нашата, защото мебелите бяха доста запазени. В Прокълнатата къща те се разпадаха на прах само от докосване.
— Тук наскоро някой е започнал да почиства — изрази предположението ми Алиса. — Но не е приключил.
— Не ми харесва тук — мрачно каза Наив. — Противно е някак си…
— Ти просто не си виждал как изглеждаше Прокълнатата къща преди почистването, което ти и брат ти успешно пропуснахте — не можах да се въздържа да не го закача. — Но атмосферата наистина е някак нездравословна…
Да, неуютно беше. И не само заради мръсотията и мириса на мухъл. Имаше и нещо друго…
— Гривните сигнализират ли нещо? — за всеки случай попитах аз.
Моята гривна тайнствено мълчеше, но знам ли — може аз да съм с понижена чувствителност или тя да е дефектна?
— Не — кратко отговори Алиса. — Да видим и другите стаи?
Наив пое дълбоко дъх и се закашля.
— Кхъ… а може би не? Няма никой, да се махаме оттук.
Алиса оголи зъби в подигравателна усмивка.
— Щом няма никой, от какво те е страх?
— Не ме е страх — възмутено измърмори Наив.
Веднага се обиди, значи вампирката, както обикновено, улучи в целта.
Първи по скърцащите стълби, разбира се, тръгнах аз. Бързият оглед на втория етаж веднага показа, че преди нас тук са се качвали едва няколко пъти — следите от стъпки ясно показваха къде са обикаляли хората преди нас.
— Къде може да са отишли? — зачуди се Алиса. — Започнали са почистване… обиколили са цялата къща, а след това са изчезнали някъде.
Ние бавно се върнахме на първия етаж.
— Вижте, следите водят насам!
Наив посочи с пръст стъпките, водещи към една малка врата встрани до стълбите.
— Към мазето? — предположи Алиса.
— А, не — веднага реагирах аз. — До гуша ми дойде от мазета, няма да отида там.
— Уплаши ли се? — подкачи ме Алиса.
Аз?! Та аз участвах във всяка битка! Бих се със Съществото… и с мъртъвците!
— Отдръпни се! — заповядах.
Пристъпих към вратата и сплетох Въздушен юмрук.
— Аз да съм уплашен?!
Ударих вратата със заклинанието и видях как треските се разлетяха из залата — останките от онова, което доскоро беше врата.
— Не изоставайте.
Малко късно осъзнах, че вампирката за пореден път ме поднасяше, но вече беше късно да се връщам. Ама че герой. Само една дума и правя всичко, което тя пожелае. Какъв позор!
— Да не бързаме толкова, а? — колебливо попита Алиса, но аз вече не я слушах и бързо погледнах в отвора.
Беше тъмно като в рог. Пуснах няколко Огнени топки и веднага стана доста по-светло. Видях една малка стая, затрупана със стари мебели, кутии и най-различни други неща.
— Има ли някой? — каза в ухото ми Алиса.
Едва не подскочих.
— Изглежда няма никой — казах, затаявайки дъх.
Алиса се облегна на рамото ми и погледна вътре. Тя беше толкова близо, че усещах дъха й по бузата си…
Идилията развали Наив.
— О, има още една стая!
Алиса веднага се отдръпна от мен.
— Чакай, не отивай там без нас!