— Пази се!
Алиса с плавно и много бързо движение се приближи до Наив и го събори на пода. Над тях премина невидимо, но явно много опасно нещо.
За всеки случай аз също отскочих настрани, веднага сплетох Копиен щит и го насочих към почти плътно приближилата ни четворка. Въздушните копия се изстреляха към тях, но се блъснаха в здрава защита. След няколко секунди от копията нямаше никаква следа.
Заразените се разделиха — двама нападнаха Алиса и Наив, а двама се насочиха към моя милост. Наистина не знам откъде такова внимание към мен. Като че ли бях по-специален за тях.
Те се хвърлиха към мен, едновременно атакувайки ме с Въздушни вълни. В близък бой въздушните заклинания бяха практически невидими, но аз почувствах колебанието на въздуха точно пред мен и успях не само да поставя защита, но също така и да се отместя от линията на удара. В следващия миг им отговарих с Огнени топки.
Паразитите лесно ги избягнаха и скочиха върху мен. Като по чудо успях да се изплъзна от протегнатите им ръце и отскочих настрани. Имах малко време, затова бързо сплетох още един Копиен щит. От такова разстояние беше практически невъзможно да отскочат от него. Паразитите направиха Въздушни щитове, но ударът на бързо удължаващите се копия беше толкова силен, че моите противници отстъпиха назад няколко крачки. Аз не продължих с атаката, а използвах времето да създам акумулиращ Сферичен щит под формата на още една стена от копия.
— Наив, Алиса, бързо при мен! — извиках аз, довършвайки заклинанието.
Викерс-младши беше твърде зает в битка с един от „въздушните“, но Алиса буквално го хвана за яката и го хвърли в краката ми.
— По-близо!
Аз напълних с енергия Сферичния щит и едва тогава въздъхнах доволно.
— Хайде, момчета, удряйте с каквото можете — почти нежно казах аз, с което заслужих учудените погледи на приятелите си.
„Въздушните“ не чакаха втора покана. От всички страни към нас полетяха всевъзможни въздушни структури и Огнени кълба.
— Гледайте сега какво ще стане — казах на приятелите си, макар че самият аз не можех да си представя как ще сработи заклинанието.
Въздушният щит рухна и освободи унищожителна вълна. Във всички посоки полетяха стотици Въздушни копия, пробивайки мебелите, стените и нашите противници. Единият успя да се защити и ударната вълна го изхвърли на улицата през стената, други двама се размиха във въздуха и изчезнаха миг преди да ги пронижат копията. Последният от заразените „въздушни“ остана да виси във въздуха точно срещу нас, пронизан от десетки Въздушни копия. Раните му бяха сухи, нямаше и капка кръв — явно завладените от паразити ученици отдавна бяха мъртви.
— Уау — подсвирна Алиса. — Какво беше това?
— Масов погром — доволно поясних аз. — Хайде да видим къде се изнесоха тези гадове.
И по-скоро един от тях, тъй като другите двама успешно се бяха телепортирали някъде по-далече.
— Как ще се измъкнем от тук? — попита Наив, удряйки носа си в основите на Въздушните копия, създали около нас пълноценен въздушен щит.
Аз разплетох заклинанието и висящият на копията труп с тихо тупване удари пода.
След моето заклинание цялата къща напомняше решето. Дори се притесних, че може да се срути върху нас.
Поглеждайки към улицата през дупката, пробита от „въздушния“, станахме свидетели на изгарянето му под лъчите на слънцето.
— Убихме трима — казах със задоволство.
— Но двама избягаха.
— Никакъв оптимизъм няма в теб, Алиса — въздъхнах аз. — Между другото, оцеляхме в битка срещу петима ученици.
— Мъртви — напомни вампирката.
— Точно така — тежко каза Наив и закуцука към вратата.
Нямаше никакъв смисъл да оставаме повече в тази къща. Всичко, което можеше да се намери тук, ние вече го намерихме. Че дори и повече…
— А не искате ли да разберете какво се е случило с „въздушните“? — попита Алиса, навеждайки се над това, което до неотдавна е било човек.
Как можах да забравя? Имахме цели двама свидетели и трябваше непременно да ги разпитаме.
За съжаление или за щастие аз грешах, имахме само един свидетел, този, над който се беше надвесила Алиса — вторият беше изгорял от лъчите на слънцето, проникващи през многото дупки в тавана. Нашият единствен свидетел не беше изгорял по една единствена причина — при падането му качулката беше закрила лицето му и така слънцето нямаше достъп до неговата кожа. Между другото, някак странно се получаваше…
— Слушай, нима на вампирите е достатъчна съвсем малко слънчева светлина, за да се превърнат в пепел? — попитах озадачено Алиса. — Нали цялото тяло на ученика беше закрито от ливрея…