— Сигурно му е паднала качулката — предположи вампирката.
— Това го разбирам — съгласих се аз — Но дори тогава под слънчевите лъчи попада само малка част от кожата, защо те изгарят целите…
— Аз знам! — радостно заяви Наив. — Всичко е много просто — на мъртвия вампир му трябва малко слънчева енергия, за да се превърне в прах, но живия… Тук е много по-сложно…
— Да — потвърди Алиса. — В живо състояние вампирът не изгаря веднага — първо се появяват изгаряния и едва след това започва да изгаря истински. И дори изгарящ, той все още има шанс да оцелее, ако бързо се махне от смъртоносното слънце.
Хм, не беше толкова просто, колкото си мислех.
— Мисля, че за това може да говорим и по-късно — недоволно каза Алиса. — Трябва да се заемем с единствения свидетел…
— Нека аз! — предложих на вампирката, опитвайки се да изкупя своето невежество.
— Нямам нищо против — непренудено се съгласи тя, прекарвайки ръка през прекрасните си черни коси. — Страхувам се, че съм прекалено уморена, а заклинанието по некромантия изисква много сила.
Не знам. Аз нямах такива проблеми, изразходвах енергия не повече, отколкото за обикновено Огнено кълбо.
— Ах, ти — зарадва се Наив. — Некромантия… това е толкова интересно!
Приближихме се до Алиса и аз прочетох заклинанието „Последен поглед“.
— Е, къде е мъглата? — саркастично попита вампирката. — При мен заклинанието сработва доста по-бързо.
Над тялото на „въздушния“ послушно се появи облак мъгла.
— Да, но пък аз не губя съзнание при завършването му, — не останах длъжен аз. — Гледайте!
Мъглата се появи, но изображение нямаше и нямаше.
— Какво да гледаме? — попита Алиса.
— Странно — аз проверих заклинанието. — Заклинанието работи, но не показва нищо… като че ли той не е видял нищо… Ще опитам да се върна на по-ранните му спомени.
Но и това не помогна.
— Слушайте, вероятно той не е умрял днес или дори вчера — внезапно се сети Алиса. — Сигурно затова заклинанието не работи.
— Или пък е свързано с паразитите — казах аз. — Във всеки случай ние не разбираме чак толкова много от некромантия, че да отчитаме всички фактори, които могат да влияят на действието на заклинанието.
— Да опитам аз, а? — колебливо предложи вампирката.
— Не ми ли вярваш? — обидих се аз. — Е, тогава разбира се, опитай.
Алиса се престори, че се замисля дълбоко.
— Не, все пак ти вярвам… малко.
Тя ме дари с подигравателна усмивка.
— Благодаря ти! — почти искрено се зарадвах аз.
Нещо ми подсказваше, че тя просто не искаше да припада след заклинанието. Иначе едва ли би се сдържала да не опита да направи всичко сама.
— Е — огорчи се Наив, — така се надявах да видя…
— Да се махаме оттук — въздъхнах аз и вдигнах ливреята така, че слънцето да огрее крака на бившия ученик на Академията.
Не знам защо, но този начин на погребение ми изглеждаше много подходящ.
Изпод ливреята пробягнаха пламъци и дрехата, очертаваща контурите на тялото, плавно се отпусна на пода.
— Нямаме какво повече да правим тук — тихо каза Алиса.
Напуснах къщата последен.
Поглеждайки разрухата и ливреите на бившите ученици на Академията, аз стиснах юмруци до побеляване.
— Трябва да изпратим стражите да махнат всичко оттук и може би да съберат пепелта да ги погребем…
Алиса се обърна.
— Непременно…
Наив се съгласи с кимване.
По обратния път си разменяхме безсмислени фрази, докато главите ни бяха заети със съвсем друго. Колко ли още хора е успяло да зарази Съществото? Разбира се, той можеше да възпроизвежда „сложни“ паразити само до определено количество, но не знаехме точната цифра, както и откога Съществото пребивава в Крайдол. А нали все още има и заразени плъхове, които могат да нападат хора…
— Хайде да закусим? — наруши мълчанието Алиса.
— Аз съм — за! — бързо се съгласи Наив.
Естествено, ние отидохме в заведението на Гръм. От доста време се канехме, освен това беше интересно просто да опитаме старинни и екзотични ястия. Не случайно Гръм на всички хвалеше новия си готвач.
В „Мечта“ беше пълно, но все още имаше няколко свободни маси. Мисля, че Гръм винаги пазеше няколко свободни маси за любими клиенти. Надявам се, че сега сме от тях.
— Дойдохте! — радостно извика Гръм иззад тезгяха. — Пак ли по работа?
— Не — усмихна на Алиса. — Този път дойдохме да обядваме.
— Седнете на масата, аз ще ви донесе всичко — разцъфна здравеняка и бързо хукна към кухнята.
Разположихме се на най-близката маса и се отпуснахме на столовете.
— Това искам, да поседя тихо и спокойно поне за час — въздъхнах аз. — Да не мисля за никакви паразити, плъхове, убийства…