— Ако продължиш този списък, ще ме лишиш окончателно от апетит — предупреди Алиса. — По-добре просто млъкни и се отпусни, става ли?
— Добре — изръмжах обидено и се обърнах настрани да огледам.
В заведението на Гръм явно не идваха обикновени жители от „сребърния“ квартал, изглежда и не всеки търговец можеше да си позволи цените тук. Почти всички посетители на „Мечта“ имаха твърде самонадеяни изражения на лицата си за обикновени жители на пограничния град. Такива едни селски благородници, с пълно съзнание за собственото си достойнство… По принцип, на фона на жителите на „сребърния“ квартал, живеещи в крайна бедност, да изглеждаш заможен съвсем не беше трудно. И лично на мен от цялото това сборище откровено ми се повдигаше…
— Хей, знаете ли какви са тук цените? — попитах приятелите си. — Сигурно е скъпичко, а?
— „Мечта“ е най-скъпото заведение в Крайдол — гордо каза Наив. — Между другото, преди нямах достатъчно пари, за да си позволя да се храня тук.
— Ти и сега ги нямаш — усмихна се Алиса. — Просто Гръм обеща да ни почерпи безплатен обяд. А, ето го и него!
От кухнята буквално изхвърча огромният Гръм. Носейки две огромни табли, препълнени с най-различни блюда, той успяваше с лекота да се провира между масите. И то въпреки факта, че обиколката му можеше да съперничи на същите тези маси! Вече бях виждал удивителното му изпълнение между масите при последното си идване в „Мечта“, но това не ми попречи отново да се възхитя на ловкостта на този великан.
— Най-доброто за най-добрите гости — каза Гръм, поставяйки пред нас таблите с храна. — Да ви е сладко. Извикайте ме, ако искате нещо допълнително.
Мисля, че допълнително дори Наив нямаше да поиска. Гръм нещо се обърка, донесе ни обяд не за трима, а поне за шестима. И всичко изглеждаше много апетитно…
Ние се нахвърлихме на храната така настървено, сякаш не сме яли най-малко от седмица.
— Ех, да можеше всеки ден да обядваме тук — замечтано каза Наив и поглади корема си.
— Няма да минеш през вратата — не пропусна да го закачи Алиса.
След изяждането на едва половината от донесеното от Гръм, ние се отпуснахме уморено на столовете. Нещо повече, имах сериозни опасения, че днес няма да стана от масата.
Няколко минути по-късно до масата сякаш от нищото се появи Гръм.
— Хареса ли ви храната?
— Прекрасна е — честно отговорихме ние.
— Радвам се, че ви хареса — широко се усмихна собственикът на ресторанта. — Имам една малка молба към вас…
— Разбира се — кимнах важно аз, бършейки ръцете си със салфетка. — Ще направим каквото можем.
— Да, аз вече направих, каквото можах… — усмихна се Гръм. — Бих искал да видите какво е това странно нещо в мазето ми…
Аз веднага се напрегнах.
— В мазето?
— Да, само за минутка — смути се здравеняка. — Ако, разбира се, имате свободно време.
Алиса ме погледна с укор.
— Разбира се, ще видим, а Зак, ако се страхува от нещо, може да ни изчака тук.
Аз ли се страхувах?! В битката с „въздушните“ победих двама! В сметката ми имаше стотици убити плъхове и ходещи мъртъвци… Да, бях уплашен, но това никога не ме е спирало!
— Да отидем в мазето — казах твърдо.
Гръм ни поведе към тезгяха.
— Така си и мислех — измърморих на себе си. — Отново капак…
Да, именно капак. Подобен на този, който водеше към склада на търговеца. Само че нямаше никакви защитни заклинания по него — Гръм просто го отвори, повдигайки го ловко с пръсти.
Ние се надвесихме над дупката в пода.
Надолу водеше точно същата дървена стълба, както и в склада на търговеца. Може и да беше дървена, но не изгоря в огнения ад, който предизвикахме заради плъховете. Сигурно беше правена от същите специалисти, които бяха оборудвали капака със заклинания. Да се надяваме, че стълбата на Гръм е също така здрава, защото ако в мазето се сблъскаме с плъхове…
— Ще тръгна първи — казах категорично.
— Кой спори — усмихна се Алиса. — Само не изгаряй всичко преди да сме слезли, става ли?
Гръм ни погледна с ококорени очи.
— Какво говорите? Аз просто исках да ви покажа… Там няма нищо опасно… вече…
— Вече?! — хорово повторихме ние.
— Добре де — смутено потвърди Гръм. — Появи се някаква гадина, но аз се оправих с нея.
В главата ми веднага изникна ярък образ на Съществото, повалено на земята, и небрежно стъпилия върху него тролоподобен здравеняк Гръм.
— Няма значение, аз ще тръгна първи — упорствах аз.
— Както искаш — сви рамене собственикът. — Само… а… Няма нужда нищо да гориш.