Стана ми някак обидно. Наистина свикнах да разрушавам всичко наред. Ето вчера склада изгорихме, днес къщата направихме на решето. Всъщност къщата надупчих единствено аз, това беше изцяло мое постижение.
Бързо се шмугнах през люка, опитвайки се да се скрия от насмешливия поглед на Алиса. Вътре беше тъмно като в рог, но се сетих да щракна с пръсти и веднага се появи не много ярка, леко жълтеникава светлина. Помещението не беше много голямо, много по-малко от склада на търговеца. Почти цялото пространство беше заето от дървени бъчви и щайги.
Изчаках, докато Гръм и приятелите ми се спуснаха долу, и нетърпеливо попитах:
— Гръм, къде е твоята гадина?
— Тя не е моя — запротестира здравеняка и пристъпи към далечния ъгъл на мазето. — Сега ще ви я покажа.
Той се върна със здрава платнена торба и с много щастливо изражение на лицето си изтръска съдържанието й на пода.
— Ето я.
Разбира се, това беше плъх. Огромен, мръсносив, със стърчащ от устата му паразит. Само че изглеждаше, меко казано, малко сплескан.
— Ти тук в мазето ли я хвана? — уточни Алиса.
— Да, слязох за вино, а тя си седи в средата на мазето. Веднага я замерих с първото, което ми попадна под ръка.
— И какво ти попадна под ръка? — попита Наив.
— Накаква кутия — отвърна Гръм. — Но тази гадина отскочи настрани и как само запищя! Застана на задни крака, отвори уста и от нея изскочи още една. Тук се уплаших и хванах нещо по-тежко… Този път не можа да избегне удара.
— И с какво я удари така?
— Ето я, с тази кутия…
Погледнахме това, което Гръм назова със скромното име „кутия“. Дори ако огромният железен сандък, висок колкото мен, беше абсолютно празен, той щеше да смачка не само плъха, но много вероятно и самото Същество.
— Много слушах за тези плъхове, но за първи път ги виждам — каза Алиса, като се наведе над трупа.
Намерила от какво да се интересува.
— Плъхът само един ли беше? — уточних аз.
— Един — увери ме Гръм. — Мислех, че само при мен се е появил, вие да не сте виждали вече нещо подобно?
— Виждали сме, виждали — махнах с ръка. — И нямаш идея откъде се е появил тук? В мазето има ли някаква вентилация или канализация?
— Има, разбира се — кимна Гръм. — Такъв плъх без проблем ще мине през нея, нищо че е доста тясна.
— Във всички мазета ли е така?
— Не, само в тези домове, които могат да си позволят канализация — на Пазарната улица, в „златния“ квартал и в още няколко къщи. Разбира се, не на това ниво, на което е канализацията в големите градове на Империята, но все пак е по-добре от нищо.
Тук ще се съглася с него. Градът и така не е много чист, а ако няма и канализация… помощ!
— Значи през канализацията тези плъхове ще могат лесно да влязат практически във всяка къща?
— Вероятно ще могат — потвърди опасенията ми Гръм. — Разбира се, канализацията води не в мазето, а в кухнята, но какво му пречи да продължи към мазето? И какво, те много ли са?
Алиса се откъсна от изучаването на плъха.
— Възможно е да са наистина много…
Въпреки че точно сега нищо не може да се каже. Уви. Може би ние с Невил, защитата на Прокълнатата къща и на общността на друидите да сме унищожили почти всички плъхове, но може и да са много повече, отколкото мога да си представя. Кой знае?
— Бъди внимателен, — предупредих Гръм.
— Ще бъда — увери ме собственикът на „Мечта“. — А вие ще се справите ли с тях?
— Ще се справим — радостно каза Наив. — Днес заедно със стражите ще направим съвместна атака.
— Ти защо разкриваш плановете ни? — нахвърли се Алиса върху Наив веднага щом излязохме от „Мечта“.
— Стига — безгрижно каза Викерс-младши. — Гръм е добър човек, от дете го познавам.
Човек ли? Със сигурност има нещо тролско в кръвта си…
— Той може да е добър, и вероятно наистина е човек, но трябва да се научиш какво и на кого говориш — подкрепих аз Алиса. — В един прекрасен момент може да се окаже, че разказваш нещо много важно на някой, който не трябва да го знае.
Наив обидено изсумтя и грабна чантата с плъха, който решихме при първа възможност да дадем на друидката за изследване.
— Добре, няма повече. И една излишна дума няма да кажа.
В действителност Наив изобщо не може да се нарече приказлив човек. Но когато все пак отвореше уста, казваше или пълни глупости, или подозрително умни фрази, които вероятно черпеше от любимите си романтични книги. Да, нашето огнено момче обичаше да чете сълзливи романи за вечна любов и прочее глупости. И това вместо да чете учебниците…
Връщайки се в Прокълнатата къща, ние веднага изпратихме един от младшите сътрудници — решихме да наричаме нисшите вампири, работещи в Огнения патрул, само така — в управлението на стражата. Дойде време да почистим града от паразити и стражата непременно трябваше да ни помогне — в края на краищата, това беше пряко тяхно задължение.