Малко след нас се прибра и Чез с чанта, пълна с медальони и кутийки с очила. Докато Алиса набързо му разказваше за нашата кратка, но запомняща се среща с бившите колеги, аз отворих една от тези кутии. Това, което Чез наричаше очила, на пръв поглед изобщо не приличаше на такива — първо, то се слагаше само на едното око, закрепваше се към ухото и представляваше неголямо кръгло стъкло с червеникав оттенък.
— Това ли е всичко? — искрено се учудих аз.
— Сложи го — предложи ми Чез. — Между другото, това нещо се нарича „пелена“.
Аз бързо схванах как да закрепя „пелената“ и надянах стъклото на главата си. Е, какво мога да кажа? Веднага става ясно защо това нещо се нарича „пелена“. Усещанията бяха двойни — от една страна, всичко стана малко размито, тъй като едното око продължаваше да вижда нормално, а от друга страна… през „пелената“ аз видях Прокълнатата къща такава, каквато беше преди създаването на илюзията. Надупчените стени и наскоро кърпения таван бяха фон на енергийно сплитане с чудовищна сложност, обхващащо цялата вътрешност на къщата. Всичко беше невероятно интересно и напълно неразбираемо.
— Алиса — повиках вампирката с леко дрезгав глас — трябва да пробваш.
— Ще има време — недоволно каза Чез. — Ти по-добре обясни защо всички битки стават само с твое участие? Нито една не си пропуснал!
Защо, защо… защото съм човек кутсузлия, тоест Човек на съдбата. Това звучи гордо, но пък е много опасно — нито една неприятност не минава без мен.
— А ти по-малко се туткай — посъветвах приятеля си. — Вместо да седиш при техномаговете, разходи се из нощния град, надзърни в десетина двора, а още по-добре в десетина масета. Повярвай ми, за една такава нощ ще се навоюваш за десет години напред.
Чез се покри с червени петна.
— Аз… аз… Ще видиш колко полезни могат да бъдат медальоните и очилата!
— Не се и съмнявам — съгласих се аз.
Аз наистина бях уверен в безспорните ползи, които могат да ни донесат техномагическите предмети. Но Чез се обиди още повече. От време на време той наистина ме изумяваше — беше почти два пъти по-възрастен от мен, а се държеше като дете.
— Хайде дай си медальона, ще ти покажа какво може — каза той.
Свих рамене и опипах мястото, където трябваше да бъде медальона.
— Загубил съм го — изненадано казах аз. — Сигурно когато се бихме с „въздушните“ някой от тях го е сграбчил.
— Какво?! — облещи се Чез. — Знаеш ли колко струва това нещо?
— Не — честно отговорих аз. — Не си ни казвал.
— Дракон да ги вземе тези медальони! — възмути се Алиса. — Не мислете сега за тях. Днес трябва да обединим сили с нисшите вампири и стражата, за да направим основно почистване на града.
Чез грабна от масата един от медальоните.
— Точно за това ни трябват! Вижте, ако на един от тях включим тревога, тогава на всички медальони в радиуса му на действие ще светнат очите на дракона. А на обратната страна ще се появи стрелка, като на компас, която ще покаже точно откъде идва сигнала за помощ.
— Полезно — съгласих се аз. — А ако постъпят едновременно няколко сигнала? Стрелката как ще реагира?
— За това не сме мислили — Чез се почеса по главата. — Да, предполагам, че е трябвало да се предвидят няколко стрели. Но! Има карта, на която се показват всички медальони!
Чез извади от чантата сгънат лист хартия и започна да го разгъва. В резултат се получи толкова огромно платно, че едва се побра на масата. На платното беше изобразена приблизителна карта на Крайдол.
— Вижте, ако прокарате ръката си от този ъгъл на картата към другия, а след това на диагонал, тя се включва.
С картата почти нищо не се случи, само се появиха купчина дребни цифри, наслоени една върху друга.
— Всеки медальон си има сериен номер — продължи Чез — и всички те ще бъдат показани на картата. Сега медальоните са на едно място и затова са виждат натрупани един върху друг.
— А това какво е? — каза Алиса и посочи с пръст някъде в другата част на града.
— О! — зарадва се Чез. — Това е загубеният от Зак медальон, виждате ли, в кръгчето е изписан номер едно.
— Той се движи — казах аз. — Нима някой го е взел? Или…
Опитах се да си спомня всички детайли от битката със заразените „въздушни“.
— Какво? — нетърпеливо попита Алиса.
— Може би медальонът е в някой от оцелелите „въздушни“? — предположих аз.
— Тогава можем да ги намерим много лесно — с неприкрита гордост каза Чез. — Вярно, ще трябва да почакаме, докато спрат някъде. Че такава огромна карта не е много удобна за носене.