На всяка група раздадохме медальони на Огнения патрул и друидски гривни за откриване на паразити. Освен това, по моя молба, Девлин донесе мечове за всички младши служители. По принцип на вампирите беше строго забранено да носят оръжие в чертите на града, но тук случаят беше специален. Както ми каза Девлин, началникът на стражата се отнесъл с разбиране към ситуацията и прави жест на добра воля, като подарява всички тези оръжия на Патрула. Така че сега можехме да се похвалим със собствен неголям арсенал от оръжия.
Ние условно разделихме града на шест части, като едната от тях, в която засякохме загубения ми медальон, ние с Алиса решихме да проучим заедно. Ако съм прав и медальонът е попаднал в ръцете на заразените „въздушни“, то двамата ще се справим с тях много по-лесно.
Чез покри всички, намиращи се в двора на Прокълнатата къща, със завеса на мълчанието, и аз направих бърз инструктаж. Първо разказах накратко за плъховете и паразитите, а след това преминах към тактиката на боя. Тя беше доста проста — ако противниците са малко, най-важното е да се отрежат главите им, независимо дали са плъхове или заразени хора, а ако са твърде много, тогава трябва да отстъпят и да се обадят за подкрепление. След това обясних как могат да извикат това подкрепление, и въобще за какво могат да послужат медальоните и гривните.
Стражите и младшите сътрудници старателно се преструваха, че настоящата операция изобщо не ги плаши, но беше очевидно, че са притеснени и изнервени. Твърде неочаквано и непознато беше всичко, което им разказвах.
Когато вече приключвах с речта си, в двора се втурна запъхтеният Невил. Целият беше облечен в зелен друидски костюм.
— Привет! — подхвърли той и притичвайки покрай нас, изчезна в къщата.
Наив за момент замръзна с отворена уста, след което се втурна след брат си.
— Какво беше това? — учудено попита Чез. — Само ми се стори или това наистина беше Невил в друидски костюм?
— Да не би да е избягал? — предположи Алиса.
Сякаш в потвърждение на думите й в двора влетя Мелисия.
— Къде отиде той?
— Там — хорово казаха стражи и вампири, посочвайки къщата.
Рядко единодушие, кой би си помислил.
— Аха.
Друидката се изкачи по стълбите и за миг спря до нас.
— Ще прочиствате града ли?
Кимнахме едновременно.
— Добре — одобри тя и се вмъкна вътре.
— Страхувам се, че ако сега измъкне Невил за ухото и го върне обратно в общината на друидите, може сериозно да подрони нашия авторитет — много сериозно каза Чез. — Все пак не трябва така да се отнасяш с Майстор…
— Така е — съгласи се Алиса. — Хайде, да видим какво става.
Оставяйки стражите и вампирите на двора, ние се втурнахме в къщата. От втория етаж се чуваха виковете на Мелисия.
— Отваряй!
— Няма да отворя!
— Още не трябва да се напрягаш!
Алиса и Чез многозначително се спогледаха.
— Милите влюбени…
Много бързо стигнахме до влюбени. Може би тя просто се тревожи за него като пациент.
— Невил, не се дръж като дете!
Или все пак грешах?!
— Хайде да спасим нашия приятел — едва сдържайки смеха си, каза Чез.
— А може би няма нужда от спасяване? — усмихна се съобразителната Алиса.
— Ще разбия вратата!
Леле, колко войнствена се оказа друидката.
— Е, нека поне вратата да спасим — засмя се Чез.
Ние изтичахме нагоре по стълбите и заварихме забавна картинка — Мелисия удряше с юмруци по вратата, явно смятайки да я разбие, а Наив седеше до нощното шкафче, клатейки крака във въздуха, и гледаше с интерес какво се случва. А аз си мислех, че ще се хвърли да помага на брат си.
— Мелисия, не разбивай вратата, тя още ще ни трябва — със сълзи на очи каза Чез и отново се засмя.
— И не ни вземай Невил — подхванах аз. — Той също може да ни потрябва, наистина.
Алиса отвори уста, за да каже още нещо, но замълча. Беше й смешно не по-малко, отколкото на нас, но вампирката не искаше да се държи несериозно. Тя почервеняваше, пребледняваше, но не си позволи да се разсмее.
— Той не е достатъчно добре, за да участва в битка — твърдо каза Мелисия.
— Здрав съм! — чу се зад вратата гласът на Невил.
— Не си здрав! — извика в отговор друидката. — Аз знам по-добре!
Чез пое дълбоко дъх, опитвайки се да спре надигащия се към гърлото му смях.
— Разбирам, че сте се привързала към нашия приятел, но той наистина може да ни помогне — гласът му премина в шепот: — Като не участва в бойните действия.
Мелисия се изчерви.
— Аз просто се притеснявам за пациента си, нищо повече.