— Какво ще правим? — попита ме Алиса, когато се отдалечихме от портата. — Трябва по някакъв начин да проверим тази къща.
— Нека да я обиколим цялата — предложих аз. — Може гривните да усетят нещо.
И те наистина усетиха! На едно място, в непосредствена близост до оградата, имаше малка къщичка — барака или кой я знае какво — и ръката ми определено изтръпна.
— Те са тук — казах със задоволство.
— Да прескочим ли оградата? — попита един от младшите сътрудници.
— Чакай малко.
Сложих очилата „пелена“ и внимателно разгледах оградата. Алиса последва моя пример и изненадано изписка.
Оградата беше покрита с тънка енергийна мрежа. Предполагам, че можех да я прережа, но не бях уверен, че това ще помогне. Можех и да прелетя над нея… но какво щях да правя сам?
— Тук има защитни заклинания — казах на глас. — Няма време да ги неутрализираме, затова ще се наложи пазача да ни пусне.
— А ако не иска? — попита високият вампир.
— Тогава ще го убедя.
Още щом се показахме зад ъгъла, пазачът надяна на лицето си маска на превъзходство. Това си беше съвсем нормално, пазачите точно така трябва да се държат. Но не и с мен, или по-точно не и с представител на Академията, какъвто бях аз.
— В края на краищата, ние трябва да влезем в тази къща — казах на пазача.
— Без предварителна покана не може — отново отвърна той.
— А наясно ли си кой съм аз? — за всеки случай попитах аз.
Пазачът ме огледа умишлено бавно отдолу-нагоре и отгоре-надолу.
— Ученик от Академията?
Я виж ти колко са информирани днешните пазачи.
— Не, аз съм този, който ще те научи на уважение.
Създадох Въздушен юмрук и го засилих в стомаха му. Не много силно, но напълно достатъчно, за да прелети метър до оградата, да се удари в нея и да се свлече на земята.
— Убеди го — засмя се Алиса и ме погледна подозрително. — Преди не бях забелязала, че си толкова кръвожаден.
— Какво говориш — не се съгласих аз и прекрачих пазача. — Никаква кръв, само натъртвания, ожулвания и може би леко сътресение на мозъка.
Влязохме в двора.
— Мисля, че няма нужда да натоварваме благородните домакини с присъствието си — предложи Алиса.
— Разбира се — съгласих се аз. — Свършваме си работата и се махаме от тук тихо и спокойно.
— Точно както и влязохме — усмихна се един от вампирите.
А какво? Много тихо дори влязохме, и почти мирно — пазачът просто легна да си почине малко. Нищо, че е насила.
Внимателно заобиколихме голямата дори и за „златния“ квартал къща. Както и сигнализиращите заклинания, поставени в градината. Ние с Алиса не свалихме очилата и спокойно минахме покрай всичко, което можеше да издаде нашето присъствие тук. Оставаше да се надяваме, че пазачът няма да се събуди твърде бързо, и че никой няма да излезе от къщата, преди да напуснем това гостоприемно място.
С приближаването към къщичката гривните реагираха с леко гъделичкане, ясно показващо, че се движим в правилната посока. Храстите и дърветата в озеленения двор успешно ни скриваха от намиращите се вътре.
Между другото, градината не беше нищо особено — много по-лоша от тази, която засади Мелисия до Прокълнатата къща. А невисоката къщичка, към която ни водеха гривните, се оказа… гробница! Никога не бих повярвал, че подобни методи на погребение се практикуват в Пограничните райони. На фона на Великото гробище, с неговите безполезни и напълно хаотично разположени гробове, такова уважение към мъртвите тук изглеждаше малко странно. Всъщност ако отчетем, че знатните жители на Крайдол се стремяха във всичко да подражават на Лита, то появата на подобна гробница на територията на богато имение ставаше обяснима.
— Ходещите мъртъвци са се скрили в гробница? — изненада се Алиса. — Забавно.
Как обичах тази нейна полуусмивка, прекрасните остри зъбки, бледите бузи… Така, да не се разсейвам!
— Имам предложение — просто да разрушим сградата камък по камък, заедно с всичко, което е вътре — казах аз.
Младшите сътрудници, разбира се, изпаднаха във възторг от идеята ми, но Алиса не беше много очарована.
— Не става. Ами ако има хора вътре?
— Това е гробница — припомних й аз. — Разбира се, че има хора, но те отдавна са мъртви.
— Не става — твърдо каза вампирката. — Това е чужда собственост, имай малко уважение.
Със свиване на рамене в смисъл „сами си усложняваме живота“, аз започнах да подготвям заклинания. Копийни щитове, Въздушни юмруци, Огнени птици, Въздушни щитове… Много ли са? Да, много са, но наистина ми омръзна да получавам шамари по врата. Колко приятно беше да оперирам в няколко сфери и да не допускам грешки в сплитането на потоците! Супер. Само няколко нервни сътресения и всичките ми магически способности се върнаха към нормалното!