— Алиса, погрижи се за защитата — помолих аз вампирката и обърнах поглед към младшите служители. — А вие, отстъпете по-далече. Ако имаме нужда от помощ, ще ви свирна.
Честно казано, аз не можех да свиря, но не би трябвало да имаме нужда от помощ. И по-точно, ако все пак ни потрябва, нисшите вампири едва ли биха могли да направят нещо.
Концентрирах се и с всичка сила ритнах вратата. Тя изскърца жално, но издържа.
— Дръпни я към себе си — предложи Алиса.
Ама и аз съм един. При такива малки постройки вратата със сигурност се отваря отвън.
Дръпнах вратата за дръжката и тя наистина се отвори, изскърцвайки зловещо, сякаш за да ми се подиграе. От гробницата ни лъхна миризма на… прах и разлагащи се тела.
— Ако досега не са разбрали за идването ни, то или са умрели окончателно, или са оглушели — усмихна се Алиса. — Правилно ли разбирам, че искаш да влезеш първи?
— Точно така! — потвърдих аз. — Ти съмняваш ли се?
Алиса ме погледна насмешливо.
— Зависи за какво.
— В моята смелост, разбира се.
— Границата между смелостта и глупостта е доста тънка — ехидно отбеляза вампирката.
— Ама че си — махнах с ръка. — Нека по-добре да видим какво има вътре.
В следващия миг се оказах на земята. Очите ми гледаха към небето, а ушите едва улавяха как някой крещи. Очевидно тези копелета ни нападнаха преди ние тях, което не беше изненадващо. Твърде шумно се появихме… и по-точно аз. Хм, неприятно се случи. И двойно по-неприятно е за пореден път да ме съборят с ритник!
Зареден с прилична доза ярост, аз скочих на крака и видях наистина епохална битка. Един от „въздушните“ с всички сили се сражаваше с Алиса, а вторият… гонеше из цялата градина нисшите вампири. Ясно виждах всички заклинания, създадени от нашите противници — очилата все още бяха на мен въпреки удара ми в земята — и можех напълно да се насладя на това много забавно зрелище.
Всички предварително подготвени заклинания безопасно се бяха разтворили във въздуха. Без да се мотая повече, веднага създадох четири огромни Въздушни вълни и атакувах противника на Алиса. Малко подло, в гърба. Но можеше ли да се използва понятието „подло“ за ходещи мъртъвци, управлявани от паразита? Едва ли. Затова бившият „въздушен“ беше унищожен в съответствие с правилата на тактиката и стратегията, а честността ще запазя за тези, които биха разбрали какво е това.
Надявам се, че сега вече окончателно мъртвия „въздушен“ ще оформи весела клада под слънцето — атаката ми свали качулката му, предоставяйки на радостните слънчеви лъчи да направят принудителна ексхумация.
— Защо се забави? — недоволно измърмори вампирката, поправяйки ливреята си.
И това вместо полагащите ми се благодарности!
— Честно казано, изчаках да видя дали сама ще се справиш с него — не останах длъжен аз. — Хайде да помогнем на нашите младши сътрудници.
Все пак нисшите вампири, дари и да не можеха да се справят с човек, владеещ Занаята на ниво ученик първи курс, не се даваха лесно. Не можеха да преодоляват Въздушните щитове така лесно, както Сеонеца, затова пък с лекота отбягваха всички атакуващи заклинания на „въздушния“. Сигурно тази бъркотия щеше да продължи доста дълго време, но в нашите планове за бъдещето тя не фигурираше. Дори и в раздел „увеселителни мероприятия“.
Впрочем „въздушния“ бързо осъзна грешката си и насочи вниманието си от нисшите вампири към нас. Но какво можеше да направи сам човек, превзет от паразити, срещу координираните ни атаки? Той и срещу мен нямаше да издържи минута, а срещу двама ни… ние просто го размазахме в буквалния смисъл на думата.
Скоро градината на неизвестния собственик на имението беше украсена с две черни петна от изгорелите „въздушни“. Ливреите им изобщо не бяха пострадали и ние решихме да не ги оставяме тук. Между другото, в джоба на единия от тях наистина намерихме медальона ми! Не беше ясно дали той случайно е попаднал там по време на битката или мъртвият „въздушен“ сам си го е взел. Вероятно все пак е първият вариант, иначе паразитите ще се окажат много по-умни, отколкото би ни се искало.
— Всички цели ли сте? — попитах за всеки случай вампирите, макар много добре да виждах, че всичките осем младши сътрудници не само стоят здраво на краката си, но и разпалено обсъждат приключилата битка. Навярно се радваха, че са останали живи? Или просто им хареса да танцуват танца на смъртта?
— Цели сме — в хор отговориха вампирите.
— Тогава да се махаме оттук — изкомандвах аз — докато още никой не ни е забелязал.