В действителност живущите в къщата не биха ни забелязали само в един случай — ако бяха напълно глухи и слепи… или ако просто ги няма.
Естествено, нямахме този късмет — всички си бяха в къщи и вече бързаха срещу нас. Около двадесет души от всички възрасти, въоръжени с всевъзможни подръчни оръжия, безстрашно бяха излезли да защитават родния дом. Старци с пръчки, една жена с точилка, мъжете с ножове, а някои дори с мечове. Начело на тази пъстра тълпа крачеше едър чичко с доста зачервена физиономия. Съдейки по размера на физиономията, това трябваше да е собственикът на имението.
— Е, сега ще се развикат, — намръщено каза Алиса.
— Спокойно.
Не знам на кого го казах — на нея или на себе си. Вероятно и на двамата. Впрочем, както казваше учителят ни по тактика, най-добрата защита е нападението, а най-доброто нападение… Не, познанията ми на този предмет все още не бяха толкова задълбочени.
Направих няколко крачки към напиращата армия и казах на висок глас:
— Няма нужда да ни благодарите, това ни е работата.
Тълпата сякаш срещна невидимо препятствие и забави крачка — ясно виждах как мрачната решителност по лицата им се заменя с объркване — и след това напълно спря.
— Извинявайте, но за какво да ви благодарим? — изумен попита предполагаемият домакин.
— За това, че обезвредихме два опасни вампира, които се опитваха да влязат в къщата ви — охотно обясних аз.
Погледите на тълпата инстинктивно се насочиха към разбитата врата на гробницата.
— Сгрешиха вратата — казах аз. — И ние ги… ето, виждате ли черните петна по тревата? Това е всичко, което остана от вампирите.
— А пазача? — тъпо попита дебелакът.
— Не ми се иска да говоря за това… — с труд сдържах усмивката си и се опитах да изобразя истинска загриженост. — Но вашият пазач там, на входа… той спи.
— Как така спи?!
И без това червеното лице на дебелака доби просто стряскащ оттенък.
— Колко си гаден — прошепна в ухото ми Алиса.
— Трябва да тръгваме, имаме още много работа за вършене — казах твърдо. — Ако имате въпроси, можете да се обърнете към най-близкото подразделение на Патрула в Крайдол.
Всъщност, сега то е само едно.
Дебелакът явно искаше да попита още нещо… но така и не успя да формулира въпроса си.
— А…
Махнах с ръка на вампирите да ни последват, хванах Алиса под ръка и се отправих към изхода. На вратата минахме покрай лежащият на земята пазач — той стоеше наполовина облегнат на стената и с малко въображение за страничния наблюдател би изглеждал, сякаш спи. Като минавахме покрай него един от нисшите вампири не можа да устои и пооправи позата му — събра краката му, постави ръцете на коленете и наклони главата към тях.
— Ох, ще го уволнят — каза Алиса и ме погледна укорително.
— Нищо, ще му е от полза — отговорих аз. — Ако всеки втори се изживява като Император, тогава просто няма да свършим никаква работа.
След като се отдалечихме на няколко квартала от мястото на битката с „въздушните“, ние се сетихме, че нашите групи е крайно време да се разделят.
— Е — каза Алиса, оглеждайки се наоколо — мисля, че вече може да поработим и отделно?
Честно казано, не ми се искаше да я пускам сама. Разбира се, с нея бяха нисшите вампири, но те не можеха да се считат за истинска защита и опора. Ако аз бях с нея или някой от нашата петорка… А най-добре щеше да е, ако Алиса беше под защитата на Келнмиир или Велхеор! Само че нямах ни най-малка представа къде са те сега.
Очевидно вампирката прочете в очите ми безпокойството, което изпитвах.
— Нищо лошо няма да се случи — увери ме тя, свеждайки поглед.
— Знам — колкото може по-оптимистично се съгласих аз. — Но все пак ти бъди внимателна, нали?
Алиса за миг докосна ръката ми и се обърна към своята четворка вампири.
— Да се захващаме за работа — и с уверени крачки тръгна надолу по улицата.
Гледах вампирката, докато се скри зад ъгъла на поредното имение. Опитах се да изхвърля всички излишни мисли, стиснах юмруци и изкомандвах:
— Добре, момчета, време е да започнем истинския лов.
Закрачих в посока, противоположна на тази, в която тръгна Алиса. Вампирите радостно замърмориха и ме последваха.
По мои изчисления, предстоеше ни да обиколим около десетина улици, като почти всички се намираха в „златната“ част на града. Работата в тази част на града се оказа по-трудна, защото всички живеещи тук се изживяваха като миниатюрни крале в своите имения. И аз не случайно се отнесох толкова твърдо с пазача — трябваше да накарам всички местни „аристократчета“ да ме уважават, иначе всеки от тях постоянно щеше да се опитва да доказва превъзходството си.