— Разпръснете се от двете страни на улицата, за да обхванем по-отблизо всички домове — заповядах на младшите сътрудници на Огнения патрул. — Но не се губете от поглед един друг и не изоставайте.
Всъщност аз силно се съмнявах, че ще успеем да открием всички заразени с паразити хора. Гривните можеха да ги засичат на разстояние едва няколко метра, а много от къщите тук достигаха огромни размери. Освен това, дори да влезем в дадена къща, може просто да не намерим заразения човек, какъвто беше случаят с петимата „въздушни“ — обиколихме цялата къща, но ги намерихме едва когато Наив си пъхна носа в затворената стая. До този момент гривните не подаваха никакви сигнали. Така че не всичко беше толкова просто, колкото изглеждаше на пръв поглед…
Ние бавно изследвахме цялата улица — вампирите се оглеждаха и си разказваха вицове, а аз се наслаждавах на всички прелести на „пелената“. Очилата ми позволяваха да виждам всички защитни заклинания, обгръщащи къщите и оградите. А гледката си заслужаваше! Защитни мрежи в най-различни форми и цветове, странни капани, хитри магически ключалки… какво ли нямаше. Какъв късмет беше, че избрах „златния“ квартал, в останалата част на града едва ли щеше да има такова изобилие от техномагически артефакти. Взех да се чудя какво ли толкова ценно има в тези имения, че собствениците им да слагат такива сериозни охранителни системи?
Изведнъж ми хрумна странната мисъл, че с помощта на подобни очила и няколко техномагически приспособления бих могъл много лесно да разбия всяка охранителна система. И със сигурност има крадци, специализирани в такива кражби. Би било интересно да се види как работят…
Не намирайки никакви признаци от паразити, ние се преместихме на съседната улица и тук ни чакаше изненада — гривните ги засякоха от няколко посоки.
— Мисля, че ги открихме — зарадва се един от вампирите.
Глупак, намерил на какво да се радва.
— Чудя се кого именно — тихо казах аз. — Да не се пръскаме, а да започнем да изследваме всяка зона поотделно.
След консултация с гривните определихме „най-горещата“ къща. Оказа се неголяма спретната сграда, в изненадващо весел син цвят, именно на нея гривните реагираха най-активно. В тази къща имаше още едно нещо, което много ме изненада — около нея нямаше никакви защитни заклинания! Нито едно!
— Не се виждат пазачи — каза ми изпратеният да разузнае младши сътрудник.
— Добре — кимнах аз. — Значи ще се опитаме да поговорим със собствениците.
Надявам се нищо да не се е случило с тях и все още да са живи, че знае ли човек…
Портите бяха затворени, но не и заключени. Колебливо избутах железните врати и те се отвориха безшумно. Изумителна небрежност — няма заклинания, няма охрана, няма ключалки.
Пред къщата имаше, колкото и да е странно, старателно поддържана зеленчукова градинка… И то в „златния“ квартал? Двойно по-странно.
— Колко мило — усмихна се младшия сътрудник, в неговата уста думите прозвучаха почти като обида.
Никой не ни посрещна, може би домакините не бяха забелязали влизането ни. Оставих вампирите пред верандата, да не плашат излишно хората, и се качих по стъпалата. Гривната на китката ми сигнализираше доста осезаемо и сочеше точно към синята къща, така че изобщо не се замислих, а направо почуках на вратата.
Дълго време не се чуваше нито звук и аз вече си мислех, че в къщата няма никой или че със собствениците се е случило нещо много лошо, когато зад вратата се чуха тихи тътрещи се стъпки.
— Кой е? — попита немлад женски глас.
— Ние сме от Патрула — отговорих аз колебливо. — Може да сте чували, ние следим за спокойствието в града и приемаме оплаквания от населението.
— От нищо не съм се жалвала.
— Да, но ние имаме много важна работа при вас — казах аз и сам се зачудих на глупостта на ситуацията от гледна точка на домакинята. При нея се появява абсолютно непознат човек, който твърди, че е представител на Патрула и има много важна работа при нея. Ако бях на нейно място, не бих отворил вратата.
Противно на опасенията ми, вратата се отвори и зад нея ме погледна белокоса възрастна дама в синя домашна престилка.
— И тези ли са с теб? — малко притеснено попита тя, сочейки с пръст придружителите ми.
— Да, но те ще чакат отвън — уверих я аз.
— Е, тогава влезте — кимна старата жена и отвори малко по-широко вратата.
Вътре беше много светло. Поглеждайки нагоре към тавана, аз с учудване видях, че част от покрива е напълно прозрачен!
— Много обичам, когато е светло — поясни старата дама. — И така, каква е вашата работа?
— Знаете ли — започнах в движение да измислям версията си. — В града се е появил много вреден вид плъхове, така че ние на произволен принцип проверяваме мазета и други места, където биха могли да се скрият.