Както обикновено. Нито дума лъжа, но и истината е много малко.
— Разбирам… — меко каза старата жена. — Желаете ли чай?
— Не, благодаря — учтиво отказах аз. — Просто трябва да проверя набързо мазето ви и да продължа нататък — все още има много жилища, които непременно трябва да проверим още днес.
— Тогава заповядайте насам…
Старата жена ме доведе до едва забележима врата в стената.
— Само внимавайте да не съборите или счупите нещо — каза тя умолително. — Долу има много ценни неща.
Тя сякаш усети, че напоследък разрушавам всичко, до което достигнат заклинанията ми.
Исках да се измъкна и да кажа неопределено, че ще се постарая да изпълня молбата й, но не можах.
— Обещавам нищо да не чупя.
— Това е добре — усмихна се старицата. — Да… ако видите някъде там моето котенце, донесете ми го, моля. Загуби се някъде…
Тя отвори вратата и ме остави сам. Колко безгрижна старица.
Създадох Въздушен щит и подготвих Въздушни юмруци, твърдо решен в никакъв случай да не използвам Копиен щит и огнени заклинания. Дракон да ме вземе, трябваше да взема вампирите, щеше да ми е много по-спокойно, а така ходят след мен като опашка без полза. Но не исках да плаша старата дама… така че ще съм сам.
Подчинявайки се на неочакван импулс, реших да осветя и създадох няколко малки Огнени топки и ги положих в малки въздушни сфери, за да не подпалят нещо. Как не бях се сетил за това по-рано?! Сега с Огнените топки можех да правя каквото си поискам, дори да жонглирам, без да се страхувам, че ще подпаля нещо!
Огнените топки осветиха малка изба и аз веднага забелязах огромният брой старинни вещи, поставени по рафтовете. Мисля, че на това мазе биха завидели немалко музеи. Сега разбрах защо старата жена така молеше да не счупя нещо… но да пристъпим към работа. Къде може да са се скрили плъховете?
Гривната вече не указваше конкретна посока, а просто глупаво притискаше ръката ми. Очевидно плъховете бяха съвсем близо.
Бавно обиколих неголямото помещение, стараейки се да не изпускам нищо от поглед.
Неочаквано някъде изпод рафтовете се чу глухо:
— Мяу!
Котка? А, да, старата дама спомена за нея. Странно… щом мяука, значи не може да е заразена с паразитите… предполагам. Нали те могат само да пищят.
— Пис, пис, пис…
Наклоних се напред, опитвайки се да видя притаената в тъмното котка… и много се зарадвах, че предвидливо бях поставил щита. Безформена топка косми се изстреля рязко към мен изпод рафта. В тъмнината пробляснаха дълги нокти и прозвуча едно агресивно „мяу“. Удряйки се в невидимия ми Въздушен щит, котката се уплаши и бързо отстъпи обратно в скривалището си.
Уплашено животно. Или побесняло?
Без да махам Въздушния щит, аз направих крачка назад и отново я извиках. Изпод рафта надникна абсолютно черна котешка муцунка. Изражението й беше най-малкото подозрително.
— Ела тук — повиках котката, чудейки се дали не е заразена с паразити. По принцип, ако искаше да ме атакува, можеше просто да се телепортира зад Въздушния ми щит, а не да се блъска с всички сили в него.
Котката направи няколко колебливи стъпки към мен и най-накрая се показа цялата на светлината. На вид изглеждаше като съвсем нормален домашен любимец…
— Коте, ще ме нападаш ли? — попитах аз.
— Мяу! — честно отговори моят събеседник.
Добре де, какво толкова, ще ти повярвам.
Махнах Въздушния щит и взех животинката в ръцете си. Котката се тресеше. Периодично през тялото й пробягваха леки тръпки.
— Защо трепериш?
Котката трескаво се вкопчи в мен с нокти и опита да се пъхне под ливреята. Нещо я е изплашило много… може би плъхове? Между другото, гривната продължаваше да ме предупреждава за близостта на паразитите, но нещо не можех да ги видя.
Покрих се с Въздушен щит и продължих да обикалям мазето. До един от рафтовете открих разбит сандък, а около него следи от миши лапи. Самите плъхове не се виждаха.
Странна работа, болката в ръката започна постепенно да отшумява, сякаш плъховете се отдалечаваха от мазето. Нима бягаха?
Котката вече престана да трепери и сега с интерес се оглеждаше.
— Е, единствена свидетелко — обърнах се към нея аз. — Какво е ставало тук? И къде са плъховете?
— Мяу! — важно отговори тя и потърка бузата си в ръката ми.
Добре, ще огледам още веднъж, но набързо. Съдейки по гривната, ако е имало някой тук, той вече е избягал. Нима плъховете са почувствали приближаването ми? Теоретично това е възможно, нали могат да усещат магията… Дали имат достатъчно мозък, че да съобразят да избягат при приближаване на опасност? Едва ли, нали последния път ни се нахвърлиха на нас с Невил цяла тълпа, без да се страхуват от смъртта.