Гривната вече не показваше никакви признаци на живот — който и да е бил тук, вече беше извън обхвата на търсещото заклинание.
Котката се размърда в ръцете ми, явно искаше да скочи на пода, и аз я пуснах. Сега нямаше никаква опасност.
Черната животинка спокойно тръгна към един от ъглите на мазето, като от време на време поглеждаше към мен така, сякаш ме канеше да я последвам. Последвах я и тя ме отведе до малка дупка в стената. Нямаше нищо общо с канализацията, изглеждаше прясно изкопана.
— Браво, зверче — възхитих се аз. — Изненадан съм, че със собствените си лапи не си разкъсала плъховете.
Котката важно измяука.
Значи плъховете сами си копаят тунели между къщите, създавайки своеобразни подземни комуникации, както предполагаше Гръм. Защо ли? Дракон ги знае.
Единственото нещо, което можех да направя в момента, беше да запълня дупката. Но това едва ли щеше да промени нещо — плъховете лесно щяха да прокопаят нов, но така ми беше по-спокойно.
Излизайки от мазето, аз гордо подадох котката в ръцете на домакинята.
— Моята сладурана — зарадва се старицата. — Къде изчезна, глупаче?
— Не бих я наричал глупава — усмихнах се аз. — Тя е много умно животно, повярвайте ми.
Старата дама нежно притисна към гърдите си животинчето и попита:
— Имаше ли плъхове?
— Избягали са — честно отговорих аз. — Така че днес по-добре не слизайте долу, а през нощта… затваряйте по-здраво вратата.
Страхувах се, че моето последно предупреждение може да изненада старицата, да залостваш входната врата заради някакви си плъхове… звучеше малко странно.
— Добре — каза старицата. — Аз имам защитни заклинания, внук ми ги постави, и през нощта обикновено ги включвам.
— Точно така — одобрих аз. — Добре, аз трябва да тръгвам, още много работа ме чака.
— Късмет — искрено ми пожела старата дама.
Излязох навън и за всеки случай още веднъж огледах синята къща. И помен нямаше от каквито и да са защитни заклинания — или внукът я е излъгал, или когато са изключени, не се виждат в магическия спектър. Да, вероятно е второто… Когато ми остане време, трябва непременно да проуча този въпрос — прийомите на техномагическата защита сигурно са подобни на тези от Занаята и могат да се окажат много полезни. Особено в нашата работа.
— Продължаваме нататък — изкомандвах вампирите.
Действие 8
Следващото място, където ни доведоха гривните, беше средна по размер къща, която изглеждаше като джудже на фона на огромните си съседи, но все пак беше по-голяма от къщата на старицата. Между другото, беше само на няколко стотин метра от синята къща.
По ирония на съдбата на вратата отново нямаше никаква охрана! Явно обитателите на къщата бяха уверени в безопасността си. Дали тази увереност се основаваше на нещо или ставаше дума просто за небрежност?
— Отваряйте си очите — предупредих вампирите и влязох през отворената порта.
Между другото, широко отворената врата изглеждаше много подозрително. В края на краищата за какво са вратите, портите, порталите и т.н., ако не за да бъдат затваряни и заключвани?
Дворът беше тих и… празен. Абсолютно празен! Нямаше нито едно храстче, нито една тревичка, само утъпкана от стотици крака земя.
— Какво е това? — бях малко изненадан.
— Тук е местната Школа по изкуства — охотно поясни един от вампирите.
— Защо не каза по-рано?
Е, тогава тук нямахме работа, те сами са се справили с всичко. Макар че ако гривната ясно сигнализира, значи паразитите все още на са унищожени.
Вратата на къщата изскърца леко и на прага се появиха няколко души в свободни черни костюми — класическото облекло на учениците от Школата по изкуства.
— Моите уважения — поздравих ги аз.
Учениците кимнаха едва забележимо, а напред пристъпи техният учител — вече не млад мъж на около сто, с малка заострена брадичка.
— Моите уважения на представителите на Патрула. Мисля, че се досещам защо сте тук.
— Мислите? — усмихнах се аз. — Това е чудесно.
— Заповядайте в къщата — предложи учителят.
Направих няколко крачки напред, опитвайки се да разбера накъде посочва гривната — към къщата или към нейните обитатели. Според нея тези момчета не бяха заразени, значи нямаше от какво да се страхувам. Засега.
— Изчакайте ме тук — казах на вампирите и се качих по стълбите.
Вътрешността на къщата напомняше столичната Школа по изкуствата с едно изключение — тук нямаше стена от „дагор“. В останалата си част обстановката точно копираше типичната тренировъчна зала.