— Ние все така ли ще ви чакаме отвън? Мислех, че също ще участваме в лова…
— Не се притеснявайте — успокоих младшия сътрудник. — Ако подозренията ми се потвърдят, ще имате достатъчно работа.
В следващата къща реших да проверя чувствителността на плъховете към магията. След като разказах на собствениците вече проверената история за новия вид плъхове, аз се спуснах в мазето, окичен до ушите съз заклинания. Гривната ясно посочваше, че паразитите са в мазето, но когато стъпих на стълбите, сигналът започна да отслабва. Плъховете бягаха през един от своите подземни проходи, защото не искаха да се срещат с мен или с моите заклинания. За всеки случай, за да потвърдя теорията си, реших да направя още един опит.
За новия опит за първи път през днешния ден реших да взема със себе си вампирите. Да сляза в мазето без магическа подкрепа, и то сам, щеше да бъде истинска лудост. Не че аз наистина се страхувах от това, просто се опитвах да избягна ненужни рискове.
Домакините в следващия дом ни пуснаха без въпроси — новината за Майсторите, които проверяват мазетата на жителите на „златния“ квартал в търсене на опасни плъхове вече се беше разпространила по цялата улица.
— Вие идвате с мен — съобщих на вампирите добрата новина.
— Най-накрая! — зарадваха се младшите сътрудници и извадиха мечовете си.
— Сега променяме тактиката — започнах кратък инструктаж, преди да слезем в мазето. — Вие влизате първи, а аз — последен и готов във всеки един момент да атакувам. Но не мога предварително да подготвя заклинанието, така че ще имам нужда от малко време, за да го създам, и това време трябва да ми го осигурите вие.
— Няма проблем — увериха ме младшите сътрудници.
Нещо ме притесняваше. Разбира се, не можех да различа нисшите вампири един от друг, но бях сигурен, че нито един от тази четворка не беше виждал плъховете. Колкото и да ги предупреждавах за опасността, вампирите пак ще са прекалено самоуверени. Когато отговарят само за себе си — моля, но сега това се превръщаше и в мой проблем.
— Имайте предвид, че там може да има много плъхове — не се успокоявах аз. — Най-добре е да режете главите им…
— Да, това вече сме го чували — отвърнаха вампирите. — Да влизаме.
Не, определено не ми харесваше да правя нещата по този начин. Но нямах избор, трябваше да продължим.
Под подозрителните погледи на домакините ние започнахме да слизаме в мазето. Отпред вървяха вампирите с извадени мечове, а след тях пристъпвах аз. Усещането беше неприятно, сякаш се криех зад гърбовете на другите. Всъщност то така си и беше.
Гривните сочеха, че плъховете все още стояха в мазето и не планираха да бягат от нас. Засега.
Опитах се да плесна с ръце, после да щракна с пръсти, с надеждата да включа осветлението, но не се получи. Така… да извикам ли на домакините да кажат как се включва осветлението? Всъщност, по-добре да не се излагам…
— Спрете — заповядах на вампирите.
Тези момчета, разбира се, виждаха в тъмното, но аз не можех!
Внимателно се взрях в най-близката лампа и дори притворих дясното си око, за да видя по-добре енергийните канали през „пелената“. Тъй като светлината беше изключена, каналите, водещи до лампите, не функционираха и изобщо не се виждаха, но някъде трябваше да има заклинание, което да подава енергия след получаване на определена команда. Можех да опитам и сам да запълня с енергия светилниците, но нали ни казаха, че техномагията използва малко по-различни структури… Като цяло, по-добре беше да се намери заклинанието-ключ.
И аз го намерих! Много мъничко заклинание, което не бих могъл да схвана без поне три дебели справочника. Така че се наложи да използвам изпитано средство — създадох малък енергиен импулс и го изстрелях в заклинанието-ключ. Оставаше ми да се надявам, че плъховете няма да реагират на толкова малък проблясък на магическа енергия.
Сложното магическо творение се стопи в плътна буца и, колкото и да е странно, светилниците наистина светнаха.
— Продължавайте — казах, буквално пръскайки се от гордост.
Уви, не можех да се похваля с изобретателността си — вампирите нищо нямаше да разберат.
Не успяхме да направим и няколко крачки, когато от нищото изскочи един плъх. Аз едва успях да засека някакво движение с крайчеца на очите си, а вампирите вече бяха обърнали отъжията си. Плъхът беше разсечен на две, преди да мога дори да си помисля за Огнено кълбо.
— Има още един! — извика един от вампирите и скочи напред.
Останалите вампири бързо се спуснаха по стълбите и се пръснаха из мазето.
Е, изглежда, че ще се сравят и без мен — помислих с облекчение, но не се получи.