— Вижте!
Вампири бавно отстъпиха обратно към стълбите. Навсякъде от стените се появяваха все нови и нови плъхове. Явно изобщо нямаха страх от вампирите.
Неочаквано в мен възникна странното подозрение, че от подземния проход излизаха същите плъхове, които бягаха от мен в първите две къщи. Време беше да действам.
Не започнах да създавам никакви щитове, вампирите изпълняваха тази роля, а веднага сплетох Огнен килим, който би трябвало едновременно да покрие всички плъхове. Това изискваше известно време и четворката младши асистенти ми го осигуриха.
Те размахваха мечовете с невероятна бързина и ловкост, въпреки че по движенията им си личеше, че никой от тях не се е занимавал с фехтовка. Просто вампирите имаха много добро чувство за динамика.
За да се напълни с енергия, на Огнения килим му трябваше сравнително малко време — около четиридесет секунди, но в касапницата, която се разгръщаше пред очите ми, времето течеше бавно. Твърде бавно.
— Отстъпете към стълбите! — извиках аз.
Вампирите започнаха бавно да отстъпват назад, удържайки натиска на плъховете.
— По-бързо!
В следващата секунда ударих плъховете с огненото заклинание. Вампирите, усещайки, че подът под краката им буквално гори, скочиха на стълбите за част от секундата.
Прозвучаха писъците… ужас. Мисля, че в този огън изгоряха най-малко две дузини сиви гадини, и вероятно също толкова се бяха спасили. Много интересно, плъховете не се опитаха да ни нападнат — аз благоразумно се скрих зад един Въздушен щит, но той се оказа излишен — те позорно избягаха от бойното поле. Гривните, които реагираха само на живите, неовъглени паразити, указваха, че останалите на краката си плъхове бързо се отдалечават от нас.
— Супер — възхитиха се моите партньори.
Аз гасях огъня с помощта на водно заклинание и затова не успях да реагирам подобаващо на тяхното възхищение. За щастие огънят не беше успял да стигне до стоящите покрай стената рафтове и имуществото на домакините почти не беше пострадало.
— Избягаха — констатира един от вампирите, подритвайки овъглен плъх.
— Те се страхуват от вас — отбеляза друг.
В това не бях сигурен.
Използвайки няколко малки Въздушни юмрука, аз затрупах дупката, през която плъховете избягаха. Разбира се, това едва ли щеше да ги спре, но все е по-добре от нищо.
— Да се махаме, нямаме повече работа тук — казах аз и потънах в нерадостни мисли.
На излизане от мазето размених няколко думи със собствениците, уверявайки ги, че всичко е наред, само мазето се нуждае от хубаво почистване. Не знаех как да ги подготвя за това, което стана там долу — десетки овъглени трупове на плъхове, съборени рафтове и развалени продукти. Не ми се искаше да се оправдавам за щетите, нито сега, нито когато и да било. Пък и не за това трябваше да мисля сега…
Ако плъховете наистина се страхуваха от магии, то как ли протича лова на моите приятели? Ще могат ли да се досетят защо плъховете бягат веднага щом начинаещият Майстор започне да слиза в мазето? Дали да задействам тревога чрез медальона и да ги събера на съвещание или по-добре да изпратя някой от младшите сътрудници да намери Алиса? Да, така ще направя, а после двамата ще решим какво да правим по-нататък.
По принцип Алиса трябваше да е някъде наблизо и вампирът ще може да я доведе в рамките на час. Значи ми се отвори цял час свободно време… Можех да опитам да почистя няколко къщи или да се посветя на четене. Справочника или дневника? Чудех се какво да избера, макар че времето беше достатъчно и за двете.
— Кой от вас познава най-добре района? — попитах вампирите.
— Може би аз — вдигна ръка най-високият. — Тук наблизо се намира бившият ми дом.
Ето го — типичният представител на нисшите вампири в Крайдол, както ни ги описаха братята Викерс. Може би в същия „бивш дом“ сега живеят родителите му, които той е напуснал… или които са го изгонили?
— Отлично. Тогава може би знаеш къде е най-близкият ресторант?
— Ето там — посочи с ръка вампирът. — Зад онзи ъгъл има неголямо заведение, но е доста скъпо.
— Става — удовлетворено кимнах аз. — Значи така, сега ще отидеш да намериш Алиса, тя и другите с нея трябва да са в северната част на „златния“ квартал. Ние ще ви чакаме в това заведение. Постарай се да ги доведеш в рамките на един час.
— Ще ги намеря по-рано — увери ме вампирът.
Той скочи и бързо се скри зад една от къщите, а ние се отправихме към ресторанта. Той наистина се оказа малък и много скъп. Разбира се, носех достатъчно пари да нахраня всички посетители, но това не бяха мои пари. Впрочем със собствени пари никога не бих дошъл тук — не си заслужава да плащаш такива големи суми за „елитност“, а не за качеството на храната. Едва ли тук готвят по-добре, отколкото в ресторанта на Гръм.