След като поръчах за мен и вампирите по „као“ с пирожки (колкото и да е странно, те изобщо не помислиха да ги откажат), започнах да чета справочника, надявайки се да попадна на някое ново заклинание за унищожение на плъхове. Но освен вече познатите ми заклинания от приложен характер нищо ново не попадаше пред очите ми — некромантия, търсещи заклинания, защита, растеж на растения, въздействие върху животни…
— Прощавайте, тук свободно ли е?
Откъснах се от книгата и вдигнах поглед към госта си, подозирайки кого ще видя. Този глас го познавах достатъчно добре…
— А ако кажа не? — полюбопитствах аз.
— Това, разбира се, няма да промени нищо — насмешливо отговори вампирът и обърна закритото си с качулка лице към нисшите вампири. — Момчета, поразходете се малко.
Младшите служители на Огнения патрул вече се досетиха, че пред тях стои истински вампир, и просто не знаеха какво да правят. Дали да се измъкнат поживо-поздраво или да останат да ме защитават до последна капка кръв. Тяхната кръв, разбира се.
— Да, можете малко да се разходите — реших дилемата им аз. — Мисля, че този господин идва с приятелски намерения.
— Хайде, вървете — едва ли не ги изгони от масата вампирът. — Не ме ядосвайте.
Нисшите вампири буквално изхвърчаха от ресторанта, без да издадат и звук.
— Правилно ли разбирам, че искате да обсъдите с мен някакви проблеми? — постарах се да направя така, че гласът ми да звучи не само твърдо, но и леко насмешливо.
— О, да! — съгласи се вампирът. — В този град има проблем, достоен за обсъждане, нали така?
Нима е решил да се свърже с нас и да ни открие картите си? По-точно не на нас, а на мен… отново аз, винаги аз… кога проблемите и отговорността ще паднат върху някои други рамене? Нещата щяха да са различни, ако Кейтен не беше изчезнал… Дракон да ме вземе, надявах се, че с него всичко е наред! Срамувах се да кажа, но почти не мислех за липсващия настойник… изобщо не ми беше до това.
— Безусловно — съгласих се аз, опитвайки се да прогоня невеселите мисли — господин…
— Канмиир — представи се вампирът.
Значи той е от управляващия клан Миир! А ние искрено вярвахме, че сме се срещнали с представител на Бойния клан, и всичко заради грешката на някакъв си старец… Не, бившият библиотекар, разбира се, беше добър човек, но и добрите хора грешат. Макар че ние доста лесно, без да проверим, му повярвахме.
Аз събрах целия си сарказъм и казах:
— Много ми е приятно да се запознаем.
— Закари Никерс, нали така? — върна ми сарказма вампирът. — Чувал съм за теб, така че може да се каже, че се познаваме отдавна.
Добре, че бях седнал, иначе можеше да падна.
Сякаш за да ме довърши, Канмиир веднага пристъпи към работата:
— Правилно направихте, че започнахте прочистването на плъховете през деня. Ефектът няма да е кой знае колко голям, но все пак силите им ще намалеят.
— Как така няма да е голям? — изненадах се аз. — Мисля, че ако и при другите е както при мен, днес ще убием неколкостотин заразени гадини.
— А в града те са няколко хиляди — зашемети ме вампирът — и далеч не всички са толкова безобидни, колкото плъховете. Има заразени хора, домашни любимци, животни…
Не бих нарекъл плъховете безобидни, макар че спрямо заразените хора…
— Ще открием и унищожим всички — не много уверено казах аз.
— Едва ли, те ще ви намерят по-рано. Те имат доста интересна програма… Всички заразени с паразити същества представляват единен организъм, който е създаден специално за бойни действия в градовете.
Разговорът ставаше все по-интересен.
— Кой ги е създал и вие откъде знаете всичко това?
— Тези въпроси не трябва да те интересуват сега. Впрочем, ако искаш да останеш жив, никога не се интересувай от тях.
В едно нещо той със сигурност беше прав — сега наистина по-добре да не се отвличам с подобни въпроси. Но по-късно, ако това по-късно изобщо настъпеше, непременно ще разбера откъде изобщо се появи Съществото заедно със своите паразити.
— Съществото е програмирано да превзема населени места. Основната тактика е тайно заразяване на животни и хора, и акцентът е основно върху животните, тъй като…
— Съществото произвежда твърде малко паразити, способни да завладяват хора — довърших аз.
Канмиир много внимателно се вгледа в мен.
— Внимавай, многото знания водят до много печал и много смърт.
— Страхувам се, че без някои знания смъртта може да е още повече — контрирах аз, чувствайки, че ходя по ръба на вампирските нокти. — Е, какво още за програмата?