— Заразените същества се крият под земята, докато наберат достатъчно сили за масирана атака. Освен това ще се опитат да убият всички потенциални врагове, за тях това са съществата, способни да управляват енергията, т.е. вампири, друиди и вас.
— Вече се случи — казах аз. — Опитаха се да убият и нас, и друидите…
Тогава ставаше ясна странната неприязън на плъховете и ходещите мъртъвци към мен и Невил. Оставаше загадка само защо днес, вместо да ме нападнат, те избягаха.
— Паразитите са като един голям жив организъм. Те се самообучават и не допускат една и съща грешка два пъти.
— Много се радвам — отново иронизирах аз. — Но какво можем да очакваме от тези умници? Сега бягат веднага щом започна да използвам магия и се крият под земята, но колко дълго ще продължи това?
— Докато слънцето залезе.
— Какво ще стане, когато слънцето залезе? — попитах аз, вече подозирайки какво точно щеше да каже.
— Паразитите ще изскочат от дупките си и всички ще се нахвърлят върху вас — охотно обясни Канмиир. — Е, за да бъда честен, не само на вас, но и на друидите, вампирите и може би на техномаговете. Не мога да кажа със сигурност каква цел ще си изберат — програмата си е програма, но логиката им е нестандартна.
Уау, тези паразити имаха и логика.
— Точно тази нощ ли? — уточних аз.
— Може и следващата — сви рамене вампирът. — Кой ги знае.
От това не ни ставаше по-леко. Дали до следващата нощ нямаше да натрупат още сили?
— Едно не разбирам — изведнъж се сетих аз. — Защо паразитите не нападат хора? Тоест защо нападат само тези, които са ги видели, както и предполагаемите врагове?
— Паразитите са хуманно оръжие — засмя се Канмиир. — Обикновените градски жители не трябва да страдат… Шегувам се. Защо да убиват потенциален материал? Какво могат да направят обикновените хора срещу Съществото? Точно така, нищо, затова пък то може, при необходимост, да засели паразитите в целия град. Между другото, Съществото няма да рискува себе си, ако не е необходимо. То има много добре развито чувство за самосъхранение, така че за битките ще изпраща войниците си, заразени с паразити, а то ще остане встрани. А ако всички паразити бъдат унищожени, то Съществото най-вероятно просто ще избяга и ще се опита да събере нова армия. Основната му цел е да унищожи всички, владеещи магията — хора и „нехора“, и да превземе града. С всякакви средства. Както вече казах, то затова е създадено.
Стигнахме до най-важния въпрос, на който вампирът отказваше да отговори.
— Кой го е създал?
— Всичко ли да ти казвам — с противен глас измърка вампирът. — Впрочем ти сам може лесно да се досетиш кой е създал Съществото, само анализирай с каква цел е създадено.
Прав беше, нямаше какво толкова да се чудя. Още от самото начало на нашия разговор в главата ми витаеше мисълта, че Съществото не случайно преследва магьосници. И сега, когато Канмиир посочи целта на създаването му… Нима Шатерският халифат е решил да изпробва в Пограничните райони новото си оръжие? Кой, ако не Шатерската инквизиция, мрази „нехората“ и всяко проявление на контрол над енергията? Момент! Нещо не пасваше! В моите видения Съществото беше изследвано от Майстори. И те го наричаха „образец“!
— Шатер — казах на глас, показвайки на вампира, че си мисля точно за това, към което ме водеше той.
Сигурно не случайно Канмиир се стараеше да заподозра Шатерския халифат. Разбира се, всичко изглеждаше доста логично, но логиката дракон я отнасяше само като си спомня за видението със Съществото. Подозирах, че в действителност нещата бяха много по-сложни. Между другото, надявах се, че водата от Фонтана на съдбата все още действа, защото в противен случай имаше голяма вероятност вампирът да чете мислите ми.
— Не съм ти го казвал — заговорнически прошепна вампирът.
Нищо, играй ролята си, а аз ще изиграя своята. Да видим кой ще се окаже глупакът.
— И какво да правим?
— Сами си решавате — сви рамене вампирът. — Моята цел е една — да убия Съществото, а всички тези плъхове и прочие ходещи мъртъвци не ме интересуват.
— Тогава нека да обединим сили — зарадвах се аз. — Ние ще се справим с паразитите, а вие — със Съществото.
Вампирът изсумтя.
— Не, аз работя сам.
— А ако се натъкнем на Съществото? — малко нервно попитах аз. — Какво ще правим тогава?
— Викайте — предложи Канмиир. — Може да чуя и да се притека на помощ. Но вероятно няма да бързам и ще дойда точно за да видя как умирате.
Ама че изрод. Съвсем очевидно издевателстваше, и говореше съвсем сериозно. Веднага се виждаше — истински вампир, за да станат такива изроди, нисшите и дневните трябва да израснат много. Всъщност по-правилно беше да се каже точно обратното — да паднат много.