— Всичко с теб е ясно, — процедих през зъби аз. — Само едно не разбирам, защо изобщо се срещате с мен?
— Нима не ти съобщих много полезна информация? — изненада се вампирът.
Всъщност не беше чак толкова много. Почти всичко аз и сам си го знаех, или най-малкото го предполагах. Канмиир само потвърди догатките ми. Но нямаше нужда вампирът да знае това.
— Съобщи ми — съгласих се аз.
— Така че какво значение има за теб защо съм го направил?
Логично. Но само по отношение на пасивния изпълнител, не и за мислещия човек, отговорен за други хора.
— Всъщност, никакво — въздъхнах аз.
— Ако е така, аз изчезвам — каза Канмиир и рязко стана от стола.
Аз също скочих на крака, опитвайки се да го спра.
— Почакай…
— Мисля, че ако сега посегнеш да ме хванеш в безумен опит да ме задържиш, ще счупя ръката ти поне на две места.
Инстинктивно скрих ръцете си зад гърба.
— Може би пак ще се срещнем — ми каза за сбогуване вампирът и с бавна походка напусна ресторанта, нагло минавайки през аварийния изход.
Сядайки обратно, аз се облакътих на масата, хванах си главата с ръце и дълбоко се замислих. Всичко, което ми разказа Канмиир, потвърждаваше много от нашите предположения, но почти нищо не обясняваше. Единственият извод, който можеше да се направи от този разговор беше, че вампирът представлява хората, отговорни за появата на Съществото в града. А, да, и сега почти със сигурност бях уверен, че тази вечер всички заразени с паразити същества ще се опитат да атакуват нас, друидите и нисшите вампири. Точно в този ред. Освен ако, разбира се, Канмиир не ме е излъгал за това… между другото, някъде бях чувал това име. По време на целия разговор някъде на ръба на съзнанието ми се мяркаше нещо… познато… Но какво точно?
Мисълта ми сякаш се блъскаше в невидима стена, без да може да достигне до тази част на паметта, в която се съхраняваха необходимите спомени. А дали точно в нея се пазеха!
— Зак!
В ресторанта се втурна разгневената Алиса. В ръцете си държеше взет от някой нисш вампир меч, а червените й очи буквално мятаха мълнии.
— Къде е той?
— Отиде си — уморено отговорих аз. — Не крещи така, моля те.
Алиса седна на масата срещу мен.
— Не, представяш ли си, приближаваме до ресторанта, а на входа стои твоята четворка. Не влизай, казват, вътре един истински вампир си говори със Закари. — Тя размаха юмрук към изхода. — Ама че страхливи създания. Оставили те сам с това чудовище…
— Няма нищо — вяло се усмихнах аз. — Ние много мило си поговорихме, той ми разказа много нови неща. Много приятен вампир и дори не е сеонец, името му е Канмиир.
— Бившият съветник на императора? — изненада се вампирката.
— Сигурна ли си?! — извиках аз.
Ето откъде знаех това име! Той беше изключителна личност! Тайнствено изчезналия съветник на Императора, за когото говореха на Общото събрание на Майсторите. Много сериозна политическа фигура, първият в историята на империята на елирите вампир, приближен до двора. Но не това беше главното. Алиса не знаеше нищо за историята на своето семейство, но именно Кенмиир беше убил нейната… баба? Или прабаба? Всъщност сестрата на Велхеор така и не беше станала съпруга на Келнмиир. Освен това, по съвместителство той се явяваше чичо на Келнмиир и далечен родственик на Алиса. О, боже!
— Какво става? — заинтересува се вампирката.
— Нищо — поколебах се аз. — Споменаха го на Общото събрание, уж изчезнал от двореца…
— И се озовал в Крайдол — замислено каза Алиса. — Наистина е странно…
Ех, колко ненавреме Келнмиир и Велхеор напуснаха града. Те щяха да се радват да се срещнат с този вампир и да си поговорят от сърце. О, много щяха да се радват…
— Още не знаеш за какво си говорихме — многозначително се усмихнах аз. — Слушай…
Главоболието ми бе заменено от пълна концентрация. Никакви сантименталности. Аз подробно преразказах на Алиса целия разговор с Канмиир, като не забравях да вмъквам и своите коментари. Също така, не забравих да разкажа и за своите наблюдения върху плъховете.
— Досетих се — кимна Алиса. — Когато в третата къща плъховете избягаха преди още да се спусна в мазето.
— А аз се канех да вдигна тревога, за да кажа на всички за откритието си — признах аз.
Алиса поклати глава.
— Не е нужно да вдигаш тревога без сериозна причина. Чез и сам лесно ще се досети какво става, а Наив… ако не се досети, и за него ще е по-добре, и на нас ще ни е по-спокойно. А за стражите и вампирите това изобщо няма никакво значение.