— Значи продължаваме лова на плъхове до залез слънце — констатирах аз. — А след това се събираме, както се уточнихме, в Прокълнатата къща, за да решим какво да правим по-нататък.
Между другото, сега сме само двамата, сами в ресторант. И никой не ни притеснява. Може да отделим няколко минути, за да си поговорим откровено.
— Алиса…
Погледнах в червените й очи. Толкова е странно, всеки път, когато ги погледна, не мога да разбера как изобщо се случва това. Уж не могат да бъдат красиви, а омагьосваха, и още как! Много странно звучеше — „аз потъвам в червените й очи“. Странно, но именно това се случваше с мен.
— Трябва да тръгваме — напомни тя. — Нямаме много време…
— Не може ли да поговорим като възрастни? — избухнах аз. — Толкова ли е трудно да отделим няколко минути?
— Имаме много работа — каза Алиса, свеждайки поглед. — Нека поговорим, когато всичко свърши, става ли?
Докога ще издържа да си хабя нервите?!
— Само няколко минути… — повторих аз.
Алиса стана от масата.
— Да отложим за после, а?
Аз я хванах за ръката.
— Кажи честно, доставя ли ти удоволствие да издевателстваш над мен?
— Зак… — тя ме погледна отгоре. — Не ме карай…
Скочих на крака, притиснах я към себе си и прошепнах:
— Тази нощ може да се случи всичко. Може би това е последният ни шанс…
— Не говори така. — Алиса опита да се отдръпне. — Аз просто не съм готова още…
— За какво?
Вампирката затвори очи.
— За това.
Тя рязко приближи лицето си и впи устни в гореща целувка. Само за секунда, за част от секундата…
Опитах се да я задържа, но хванах само въздух, а Алиса вече бързаше към изхода.
— Боже, сега просто нищо не разбирам — казах аз тихо, опитвайки да се успокоя. — Все пак тя ми се присмива…
Не можех да я разбера, ту всячески ме избягва, ту ме целува, после пак ме избягва…
Излизайки от ресторанта, аз видях отдалечаващата се Алиса с нейната четворка. Тя дори не погледна назад — или се страхуваше да срещне очите ми, или просто не искаше да ме види. Защо? Загадка. Дракон да ги вземе тези жени.
Когато се обърнах към вампирите, на лицето ми имаше лоша усмивка.
— Продължаваме лова. И, бъдете така добри, дайте ми меч…
Действие 9
— Сигурен ли сте, че искате да влезете първи?
— Колко пъти да повтарям, обръщайте се към мен на „ти“ — казах раздразнено. — Да, сигурен съм, че ще вляза първи. Не изоставайте!
Именно с такъв диалог започна новият ни подход към ловуването — без магии. Тоест, разбира се, планирах да използвам заклинания от сферата на огъня, но само за изгаряне на вече умъртвените с помощта на дълги режещи оръжия, разбирай мечове, плъхове. Между другото, съобразителните вампири бяха взели един резервен меч, сякаш специално за мен, така че никой не остана без оръжие.
Спускайки се първи в мазето, аз бях абсолютно сигурен, че плъховете няма да избягат — не използвах магия, която можеше да ги изплаши. И въпреки факта, че бях наистина много уплашен, аз стиснах меча с потни длани и пристъпих напред.
Вампирите през цялото време се стараеха да стоят от двете ми страни, убедени, че се нуждая от защита. Може и да бяха прави, но само отчасти…
Запалих светлината, като щракнах с пръсти, и развъртях за момент меча, наслаждавайки се на тежестта на стоманата в ръката си. Ето това беше истинска мъжка играчка. Магията си е магия, но стоманата си остава най-верния и изпитан приятел. Не за всички, разбира се, само за тези, които са готови и способни да приемат нейната помощ.
— Разпръснете се в линия, на крачка един от друг — заповядах аз.
Вампирите послушно застанаха от двете ми страни. Гривната сигнализираше доста силно и не указваше определена посока, значи паразитите бяха някъде около нас.
Този път се спускахме в огромен подземен склад, разположен под къщата на местния търговец на вино. Складът бил истинска изба за редки вина (по думите на търговеца), която не би пренебрегнал дори покойния император. Когато му казахме, че са се появили нов вид плъхове, които много обичат вино, той едва ли не насила ни избута към мазето, като взе лично от мен обещание, че никой няма и с пръст да докосне скъпоценните му бъчви вино.
Вървяхме бавно покрай една от стените, заобикаляйки бъчвите, разположени в странен, може би ясен само на собственика, ред. „Пелената“ ми позволяваше да видя мрежата от заклинания, обхващаща всеки дървен съд, очевидно защитаваха виното от разваляне, а самите съдове — от физическа повреда.
— По-добре не докосвайте бъчвите — предупредих вампирите. — Защитени са със заклинания.
— Жалко — каза един от тях. — Надявах се да опитам наистина скъпо вино, едва ли някога в живота си ще имам подобна възможност.