— Спри, ще се урочасаш — прекъсна го приятеля му.
— Ще помоля собственика на това богатство за една бутилка специално за вас — обещах на вампирите. — Но само ако оцелеем тази нощ.
— Спокойно, — усмихна се вампирът. — Ще оцелеем…
— Пази се!
Реагирах мигновено на вика. Плавно движение на ръката, както ме е учил преподавателят по фехтовка, и разсеченият на две плъх с меко тупване падна на пода в краката ми. За тези части от секундата, през които аз замахвах с меча, и четирите вампира успяха да се отзоват до мен, но все пак аз разсякох плъха малко по-рано.
Да, определено отстъпвам по реакции дори на нисшите вампири, а по принцип те са най-бавните от всички. Но за разлика от тях, аз минах нелошо обучение за работа с хладни оръжия — благодарение на леля, която ме застави да се обуча за всичко, което трябва да знае всеки уважаващ себе си благородник. Танци, фехтовка, Школата по изкуство, пеене, математика, рисуване, география — това далеч не беше пълен списък на всичко, на което са ме обучавали най-добрите учители в Лита. Вярно, това не беше пълно обучение, а само скромен минимум, който трябва да знае всеки, произхождащ от Висок дом.
— Напред — заповядах аз.
Отново подредени в линия, ние продължихме да се придвижваме навътре в мазето. Все пак вампирът беше прав, плъховете не повтаряха грешките си и повече не ни нападнаха един по един, нито тук, нито в следващите мазета.
— Вижте! — изненадано прошепна вампирът и посочи напред в тъмнината.
Браво. Те можеха да виждат, а аз? И защо осветлението във всички мазета беше направено по такъв начин, че винаги има тъмни участъци?
Но тогава и аз видях това, което толкова изненада вампира. Странно само, че го изненада, а не го уплаши. От тъмнината настъпваха плъхове. Един зад друг, в стройни редици, те идваха право към нас.
— Прилича на боен строй — невъзмутимо отбеляза един от вампирите.
Защо са толкова спокойни? Нямат ли нерви…
— Извинете, но не е ли вече време да…? — вампирът изразително погледна към приближаващите плъхове.
Разбрах! Те бяха спокойни, защото си мислеха, че сега аз просто ще ударя с Огнен килим и ще изгоря всички сиви гадинки. Съжалявам, но имах малко по-други планове…
— Те сами ще дойдат при нас — аз се усмихнах зловещо. — Така че пригответе мечовете.
— Няма ли да направите… онова с огъня?! — изненадаха се вампирите.
— Нямам настроение — честно отговорих аз.
Сега ми се искаше само едно — да излея изпълващото ме раздразнение на някой друг. Стиснах в ръка меча и направих къса крачка напред…
Първите няколко плъха, приближавайки се на няколко крачки от нас, скочиха във въздуха, целейки се точно в гърлото ми. Бързо движение на тялото на една страна и замах с меча на другата, и на пода паднаха останките на трите плъха. Мечът беше много добре наточен — не усетих почти никаква съпротива, дакато разполовявах плъховете. Останалите плъхове спряха, сякаш в нерешителност, и запищяха. Но някак странно, не пищяха едновременно, а един по един, сякаш разговаряха помежду си.
— Разработват тактиката? — предположих аз.
— Да си я разработват — бързо каза високият вампир. — Може все пак да ги изгорите, докато си говорят?
Много съблазнително, но нямаше да го направя по две причини. Преди всичко — твърдо бях реших да мина без магии. А втората… много бих искал да видя какво ще измислят паразитите. Ако, разбира се, те наистина си говореха, а не само глупаво да пищят.
Сега плъховете избраха друга тактика. Те започнаха да ни заобикалят в полукръг, явно планираха да ни обсадят.
— Да отстъпим до стената? — попита един от вампирите.
— Не — махнах с ръка. — Те си мислят, че са умни? Добре, ще действаме по всички правила на военната тактика. Когато врагът се опитва да те обгради, трябва да разкъсаш редиците му с „клин“ — аз заставам на върха, а вие — на малко разстояние зад мен.
Приключих с инструкциите и бавно пристъпих напред, държейки меча пред себе си.
— Не може ли просто да ги изгори с магия — чух тих шепот зад гърба си.
Въпреки това вампирите послушно изпълниха указанията ми. Врязах се в редиците на плъховете преди да успеят да реагират на атаката ни, и започнах да ги кося наляво и надясно. Вампирите ме следваха зад гърба ми.
Сивите гадинки неведнъж се опитваха да се доберат до гърлото ми, но аз винаги успявах да ги отблъсна с меч или ръка. Мисля, че в тази битка вампирите се чувстваха още по-добре — с тяхната скорост.
Изведнъж няколко плъха едновременно се хвърлиха към високия вампир, а в същото време един от тях увисна на ръката му с меча, забавяйки движенията му. Той падна на пода и се претърколи, опитвайки се да се отърси от нападателите.