В къщата пристигнахме далеч не първи. На входа стояха на пост няколко нисши вампира, които старателно отдадоха чест при моето приближаване.
— Никакви произшествия — кратко съобщи единият. — Екипите на Алиса, Наив и офицер Девлин вече се прибраха.
Виж ти, нас ни нарича по имена, а Девлин непременно „офицер“. И това въпреки очевидната враждебност между стражите и нисшите вампири…
— Загуби има ли? — зададох аз безусловно най-важният въпрос.
— Да — пак така старателно отсече вампирът. — Двама от стражите и един от нашите.
„Наш“, тоест младши сътрудник на Патрула. Тъй като петорката на вампирите още не се беше върнала, то е загинал един от екипа на Алиса. Бих могъл да кажа „поносимо“, но би било твърде гадно. Можех да изкажа на някого своите съболезнования или да пролея няколко мъжки сълзи, но това щеше да е после. Така че сега просто попитах:
— От кой екип са загиналите стражи?
— От този, командван от офицер Девлин.
Така, значи нашето офицерче с лъскавата броня беше изгубил двама души, но и през ум не му е минало да извика помощ? Алиса, и тя… С нейните магически способности, а да не защити членовете на екипа си… не, трябва непременно да разбера всички подробности за тези трагични случаи.
Залата в Прокълнатата къща беше пълна с нисши вампири и стражи. Повечето от тях бяха седнали на незнайно откъде появилите се тук дивани, докато някои, явно по-пострадали от другите, ги заемаха в хоризонтално положение. Стражите вечеряха с някаква суха храна, а вампирите, колкото и да беше отвратително, пак се хранеха с кърваво сурово месо. Между тях сновеше Мелисия в компанията на някакъв старец, раздавайки мътни отвари и плетейки над главите на пострадалите хитри заклинания — през „Пелената“ за първи път можех да видя действието на магията на друидите.
— Зак! — видя ме Мелисия.
— Как е тук? — попитах аз, приближавайки се към нея.
— Нормално, само незначителни драскотини и ухапвания. Като цяло се справяме с всичко, а при теб как е? Имате ли пострадали?
— Всички са живи и здрави, — мрачно отвърнах аз. — Какво се е случило при Алиса и Девлин, знаеш ли?
Мелисия поклати глава.
— Не съм говорила с тях, нямах време. Те са в закритата част на залата.
— Ще отида да разбера как е станало. Ти като приключиш тук, веднага ела при нас, имам важни новини.
Друидката избърса потта от челото си.
— Добре, само първо да прегледам твоите хора.
Минах покрай седящите по диваните вампири, потупвайки успокоително няколко от тях по рамото. За всеки случай — някъде бях чел, че командирът трябва да ободрява своите бойци, включително и по този начин, а вампирите сега бяха моите войници. И стражите също, по време на лова за плъхове те бяха преминали под мое командване, следователно аз бях отговорен и за тях. Именно затова много ме интересуваха подробностите около смъртта на стражите и вампирите — след като бях избран за главен, то те лежаха на моята съвест. Освен това, след моите днешни глупости, от които, както все по-ясно осъзнавах, някой можеше да пострада, аз се чувствах виновен. Всъщност аз наистина бях виновен — позволих на раздразнението си да вземе връх и тръгнах с меч да изливам яда си на плъховете. Не стига, че аз по чудо едва не пострадах, но и вампирите изложих на риск. Лошо се получи…
В закритата част на залата цареше удивително спокойствие — Наив, Алиса и офицер Девлин седяха на кресла около масата, а Невил обикаляше около картата на Крайдол и тихо им обясняваше нещо.
— Как е тука? — попитах аз вместо поздрав.
— Зак! — зарадва се Невил. — При нас всичко е нормално. Алиса тъкмо ни разказа за твоя разговор с вампира…
Кой би се съмнявам.
— … и сега сме малко смутени. Какво ще стане през нощта?
Изглежда, че прибързах със спокойствието — тук по-скоро миришеше на паника.
— Много е вероятно съвсем скоро всички заразени с паразити същества да излязат по улиците на града и да започнат да ловуват… Предполага се, че тяхна цел ще бъде или всеки, който знае как да управлява енергията, също така вампирите и друидите, или — тези, които представляват най-голяма опасност за тях.
— Значи ние сме най-вероятната цел и в двата случая, — усмихна се Алиса. — Добре.
Просто страхотно. Колко се радвам, че за пореден ни е оказано такова високо доверие.
— Какво му е доброто? — не разбра Наив.
— Ако те ни нападнат, няма да ни се налага да ги търсим из целия град — поясних аз.
— И хората от града няма да пострадат — добави Алиса.
Седнах в едно кресло, протегнах уморените си крака и въздъхнах облекчено.