Даркин конвулсивно стискаше дръжката на меча си.
— Защо не атакуват?
— Страхуват се? — предположи Чез.
Алиса се облегна на парапета и замислено огледа района пред къщата.
— Може би разработват стратегия за нападението?
— Струва ми се, че чакат някой — твърдо каза Невил.
— Откъде знаеш?
— От факта, че ей онзи току-що се появи!
Невил посочи надолу по улицата. И наистина, там се появи тъмен силует — висок, покрит с костна броня…
— Съществото!
— Сега наистина имаме сериозен проблем — заявих аз и изведнъж се сетих за нещо много важно. — Слушайте! Днес михте ли се във фонтана? Без психична защита Съществото много лесно ще ви подлуди!
— Какво за фонтана? — заинтересува се Мелисия. — И как предпазва от хипно-атаки?
— Нямам време за обяснения — махнах с ръка. — Мелисия, моля те събери всички стражи и незабавно се измийте във фонтана. Честна дума, това е много важно. И заповядай всички да бъдат готови да защитят къщата, нека заемат отбранителни позиции в близост до прозорците и вратите, включително и на втория етаж.
Друидката послушно (колко непривично звучи) отиде да изпълни заръката ми, а ние продължихме да наблюдаваме Съществото и останалите нашественици.
— Не съм сигурен, че можем да се справим със Съществото — замислено казах аз. — Магията не му влияе, остава близък бой с мечове… При това не съм сигурен, че то изобщо ще тръгне да се бие с нас — вампирът каза, че има силно развит инстинкт за самосъхранение. Във всеки случай, първо ще трябва да се справим с цялата тази тълпа заразени… същества.
— Ако преди това те не се разправят с нас — нервно каза Чез. — Виж, започнаха да се движат!
— Невил, Наив и Девлин, слезте долу, ще помагате на друидката да защитава първия етаж, ако плъховете пробият — казах аз. — А ние с Алиса, Чез и Даркин ще защитаваме терасата. Освен това, оттук е много удобно да атакуваме гадините със заклинания. Имайте предвид, че те могат да се телепортират, така че съвсем не е задължително да използват прозорците или вратата.
— Няма проблем — увери ме Невил. — Пазете се…
— А вие бъдете внимателни — неочаквано топло каза Алиса.
Ех, надявам се някой ден да може и на мен да даде малко от тази топлина… Макар че по-добре да ми даде цялата.
Приятелите ни слязоха долу.
— Вижте, започнаха да се движат! — извика Алиса, поглеждайки надолу.
Началото на атаката беше белязано с писъците на паразитите. Съществото пищеше най-силно, сякаш раздаваше заповеди на своите войници.
Отпред вървяха няколко дузини плъхове. Те, като разузнавачи, се устремиха към нашата градина.
Аз все още бях с „пелената“, но очилата не показваха магията, сложена върху разстенията. По-точно, вложена в тях… Може би точно затова „пелената“ не можеше да покаже сплитанията на друидските магии?
Затова пък уличното осветление ни позволяваше да се насладим на всички подробности, така да се каже, „на живо“. Няколко плъха се промушиха под желязната ограда и веднага попаднаха в ръцете… или не бяха ръце? Какво имат храстите… шипове? Да, сигурно е така. Разнесе се ужасен писък и труповете им увиснаха по клоните на храстите в нелепи пози.
— Браво на Мелисия — зарадва се Алиса.
— Това няма да ги задържи за дълго — казах раздразнено. — Не разбирам защо веднага не се телепортират, без да влизат в храстите?
— Сигурно могат да се телепортират само на късо разстояние — предположи Чез. — Или само веднъж? Затова си пазят силите.
Как можах да забравя?! Нали тази мисъл вече я бях обмислял.
— Откъде такива знания в паразитологията? — изненадах се аз.
Чез се потупа по темето.
— Ето от този бездънен кладенец на мъдростта.
— По-скоро кладенец на глупостта — подразни го Алиса. — Макар че сега, може би, съвсем случайно се оказа прав.
Междувременно плъховете продължиха настъплението си. Този път те предприеха по-масирана атака — стотина сиви тела се втурнаха към желязната ограда и тя със силен трясък падна точно върху храстите, отчасти смачквайки ги с тежестта си.
— Може би вече е време да ги ударим с огнено заклинание? — предложи Чез.
— Ще засегнем растенията — поклатих глава аз — а те все още могат да ни помогнат, а и защо преждевременно да хабим сили? Но може да опитаме да ги ударим още на улицата.
— Далече е — пресметна на ум Алиса. — Огнен килим там не става, а вълната няма да стигне по-далеч от края на градината. Само Огнени топки можем да мятаме, но ползата от тях е минимална. По-добре да изчакаме, докато се приближат, и да им устроим истински огнен ад. Но нека храстите да си свършат работата, после ще дойде нашия ред.