Вампирите стояха точно пред линията на защитните заклинания — отчеливо виждах през „пелената“ енергийните модели, някаква хитра защита. Освен това, съдейки от разказите на нисшите вампири, някъде отгоре трябваше да удрят мълнии, но, както изглежда, само при пресичане на защитните линии.
Чез и Алиса продължаваха да засипват вампирите със заклинания, но сега икономисваха силите си, опитвайки се да използват различни тактически прийоми — атакуваха от различни страни, или обратното — в една точка. Но всичко беше напразно — вампирите успяваха да отразят всичките им атаки, и при това един от тях направи странно действие над защитата на къщата. „Пелената“ ми позволи да видя, че вампирът по някакъв начин влияеше на защитата — от ръцете му се извиха странни, едва забележими енергийни нишки в абсолютно черен цвят. За първи път виждах подобен вид енергия, очевидно свойствена само за вампирите.
— Искат да разрушат защитата! — досети се Алиса.
— Нима ние тримата не можем да се справим с някакви си вампири?! — възмути се Чез.
Не можех да повярвам на очите си — черните енергийни нишки на вампира се впиха в защитното поле, то започва да мига и бавно да се разрушава!
— Трябва да направим нещо! — нервно каза Чез, гледайки през очилата си същата картина.
В съзнанието ми нещо изведнъж прещрака и аз си спомних за мълниите, удрящи от покрива на къщата.
— Имам идея! Нека използваме всичките си сили, за да накараме вампирите да докоснат защитното поле!
Алиса и Чез послушно удариха вампирите с Огнени топки, а веднага след тях следваха няколко Въздушни вълни, мое производство. Всички атакуващи заклинания бяха насочени в гърбовете на вампирите, за да ги изблъскат към защитното поле. Двата вампира успешно отблъскаха заклинанията, докато третия разрушаваше защитата на къщата, но четвъртата Въздушна вълна все пак проби защитата им. И тримата паднаха върху защитното поле и веднага бяха ударени от десетки мълнии. Белите снопове енергия от покрива бяха в непрекъснат поток и скриха вампирите от очите ни в заслепяващ взрив от светлина.
Когато светлината изгасна, от вампирите не беше останала дори шепа пепел. Но заедно със светлината изчезна и защитното поле около Прокълнатата къща.
Действие 10
— Те всички тръгнаха! — дрезгаво изкрещя Чез, сочейки с пръст плъховете.
Подвластното на Съществото воинство се изля напред и мина покрай останките на желязната ограда.
— Гори, докато не е станало твърде късно! — изкомандвах аз и ние ги ударихме с всички сили.
Цялата поляна пред Прокълнатата къща отново се превърна в огнен ад, но сега, когато защитата на къщата беше разбита, плъховете започнаха да се телепортират в нея. Писъците бяха такива, че нищо друго не чувахме — хиляди паразити отваряха устите си в отвратително пищене. Много от тях замлъкваха, погълнати от пламъците на огнения ад пред къщата, но все нови и нови паразити се хвърляха напред, и непоносимите писъци не преставаха.
Някои плъхове се изхитриха да се телепортират директно при нас на балкона, но Даркин се разправяше с тях още преди да имат време да изпищят или дори да се огледат.
В същото време някъде под краката ни служителите от Огнения патрул се биеха с телепортиращите се сиви гадини. А ние тримата продължавахме да изгаряме и да изгаряме пълчищата плъхове и още дракон знае какви животни. Сигурно сред тях е имало и хора… но аз се опитвах да не мисля за това. Изобщо да не мисля. Всичко, което беше в главата ми, беше огънят. Той беше в моите мисли и около мен… навсякъде…
Аз не веднага забелязах, че моите приятели спряха с магиите и хванаха мечовете. Плъховете продължаваха да се телепортират на балкона и Даркин вече не успяваше да се справя с всички, трябваше му помощ. Но най-важното беше, че приятелите ми вече привършваха силите си. Сивите пълчища сякаш нямаха край и продължаваха да прииждат към нас — бяха повече от хилядата или двете хиляди, посочени от Канмиир. Много, много повече.
Налагаше се да изсмуча от себе си всички налични сили, но чувствах, че не мога да спра сега. Ако спра, вълната плъхове просто ще ни погълне.
Не знам колко време мина в реалния свят, на мен ми се стори цяла вечност. Вечност в огън и с огън… аз самият бях огън.
През огнената пелена до мен достигна гласът на Алиса:
— Зак! — тя докосна рамото ми. — Спри, или ще прегориш като Невил!
Отбелязах нейните думи и жест, но само толкова. Вече просто не можех да спра.
— Ти изобщо чуваш ли ме?!
Още едно заклинание, още едно…
Изведнъж загубих равновесие и паднах по лице, без дори да успея да се предпазя с ръка.