Между другото, здрави очила се оказаха! Вече няколко пъти успявах да ги изтърва, а те още бяха цели.
След десетина крачки видях пред себе си очертанията на улицата. За да не привличам излишно внимание, аз не излязох напълно от огъня, а само надничах от него.
Е, очаквах нещо подобно на това, което видях. Плъховете, строени в прави редици, без суетене се приближаваха плътно до огъня и се телепортираха директно в къщата. Без да стъпват в огъня. Интересно защо трябваше да се приближават толкова близо до огъня. Може би Чез ще се окаже прав и способността да се телепортират беше само за къси разстояния? Кой ги знае…
На един от близките покриви забелязах Съществото. То, като истински генерал, хвърлящ войските си в битка, наблюдаваше отгоре цялото пространство пред къщата и силно крещеше с всичките си десет пръста — сякаш раздаваше заповеди. Между другото, армията на черния генерал беше значително намаляла — не напразно толкова дълго поддържаме Огнения килим, определено си заслужаваше. Интересно колко ли време и изгорели плъхове ще му трябва на Съществото да осъзнае грешката си и да промени тактиката си. Вампирът казваше, че Съществото се самообучава, но не отчиташе, че всяко обучение се основава на грешки. Едва ли Съществото можеше да се учи от чуждите грешки, а докато се научеше от своите, току виж сме го убили.
След като поразмишлявах малко над сложната ситуация, аз отстъпих крачка по-навътре в огъня и ударих армията от плъхове с поредица от Огнени килими. На ви сега! И нека да опита някой от тях да се телепортира при мен — веднага ще изгори в огъня… Ох, ох!
Май малко се престарах с Огнените килими! Отново си отбелязвам, че Алиса беше права. Краката ми изведнъж омекнаха като памук, а в ушите ми се разнесе странен звън — изглежда, че тези заклинания бяха последната капка, сега трябва да се опитам само да поддържам Въздушния щит около мен…
Аз отново надникнах през огъня, за да видя какви са пораженията от моето заклинание. Не беше зле! И най-важното — плъховете престанаха да се телепортират в къщата, защото аз успешно бях унищожил всички пристъпващи към „зоната за телепортация“ гадини. С удоволствие бих избил и останалите, но силите ми едва стигаха да поддържам Въздушния щит. Така че засега стига толкова с магическите атаки.
И тогава се случи неочакваното — огънят около мен започна да затихва! При това рязко, сякаш в заклинанието вече не постъпваше енергия. Всъщност то така си и беше — изчерпа се енергията, която ние с Чез и Алиса вложихме в Огнените килими.
Добре, че го забелязах преди плъховете да ме атакуват. Дори започнах да отстъпвам към къщата, но тогава огънят изгасна окончателно… и оцелялата половина от армията на Съществото се оказа до мен. Сивите гадини сякаш специално чакаха кога ще свърши действието на огнената магия, и веднага пристъпиха към стените на къщата. По нещастна случайност до тези стени стоях аз.
Въздушният щит беше стандартен размер, тоест позволяваше известна свобода на движение в него. Затова няколко плъха, случайно или нарочно, се оказаха в сферата. Добре, че не бях прибрал меча в ножницата. С плъховете, въпреки големия им размер, нямаше нужда от кой знае какви фехтовални умения. Просто подлагах острието срещу скачащите към мен тела. Въпреки очевидната лекота на това занятие, след десетина гризача започнах да се отегчавам. През цялото време не спирах да се придвижвам все по-близо и по-близо до къщата, оставяйки след себе си диря от нарязани плъхове. Подозирам, че ако бях останал на едно място, телепортиращите се плъхове щяха да са много повече — а така, благодарение на преместването ми, част от тях просто пропускаха. За щастие, повечето плъхове се телепортираха в Прокълнатата къща, а при мен се появяваха едва по два наведнъж, и то с прекъсвания.
Опирайки гръб на стената на къщата, аз сериозно се замислих. Да остана на място определено не беше добра идея. Дори и да успеех да убия всички, телепортирали се при мен, аз скоро щях да бъда затрупан под телата им. Бих могъл да използвам магия, но се страхувах, че след първото заклинание ще ме обземе голяма слабост, а все още трябваше да се защитавам от гризачите. Да се вмъкна през прозореца, през който излязох, също не беше добра идея — ако точно в този момент в сферата се телепортира поредния плъх и ме захапе отзад? Ще бъде много неприятно. А едновременно да размахвам меч и да се катеря през прозореца… уви, все още не бях достигнал такива висоти във фехтовката. Така че ще трябва да изчакам до момента, когато приятелите ми ще напуснат Прокълнатата къща.