— Слушай, Девлин — казах на полицая. — Ти, като местен жител, можеш ли да кажеш дали нашето момиче привлича прекалено много внимание с тази качулка? Или е по-добре да я махне?
— А тя може ли да я махне? — ужаси се офицер Девлин. — Но аз мислех, че тя…
— Вампир съм — каза Алиса раздразнено. — И какво от това?
— Но вампирите не…
— Вампирите не — съгласи се Чез — но нашата вампирка може и слънчеви бани да прави. Просто така.
— Това не може да се случи — уверено заяви офицер Девлин.
— Да бе, не може — обиди се Алиса и с бързо движение свали качулката си.
Бедният полицай бързо примижа, очевидно очаквайки вампирката да изгори на място. Но не стана. Нашите вампири някакво си слънце не може да изплаши!
— Жива си — отбеляза офицер Девлин. — Странно. Но все пак по-добре е с качулка. Това поне е ясно на всички. Ако вампир се разхожда посред бял ден без качулка… Страхувам се, че може да изплаши целия град.
— А ако Алиса се усмихва по-малко и погледа й е кривоглед? — попита Чез с интерес и сам си отговори на глупавия въпрос. — Не, няма да помогне. Тези червени очи няма как да се скрият. Алиса, слагай пак качулката, иначе съвсем ще изплашиш нашия Девлин и той завинаги ще спре да се усмихва. А светът без прекрасната му усмивка ще е просто ужасен…
Алиса презрително наметна качулката си и аз отново се замислих как тя ще работи с хората, ако те се плашат от нея?
— Слушай, Девлин — продължих с въпросите. — Какво по принцип е отношението в града към вампирите?
Офицер Девлин се замисли за известно време.
— Трудно е да се обясни просто така. На първо място, трябва веднага да разделим вампирите на нисши и потомствени. Нисшите — това са обикновени жители на града, които по някаква причина са станали вампири. Както вероятно знаете, като станат вампири, хората освобождават всички свои най-тъмни душевни качества и стават просто непоносими, така че за нас най-големия проблем са те. Нисшите се държат просто ужасно, организират боеве, половината от кражбите в града са тяхно дело, и така нататък. Въпреки това, те са си „наши“, ако разбирате какво имам предвид. И хората се отнасят към тях като… към свои, без значение какво правят.
Доколкото си спомням, само потомствените вампири предпочитат да наричат себе си истински. Те са лесно разпознаваеми по кърваво-червените очи, като нашата Алиса. Що се отнася до нисшите, цветът на очите им се запазва, след като се превърнат във вампири.
— Това е смешно — каза Кейтен. — А как се хранят с кръв?
— Тези момчета се хранят с кръв от кланицата, макар че понякога има маниаци, които непременно искат да опитат човешка кръв. Но те не са много и обикновено другите ги издават — защото вампирите, живеещи в града, не се нуждаят от допълнителни проблеми. Нисшите живеят като едно семейство, може дори да се каже клан, подражавайки на потомствените вампири. Докато не пият човешка кръв и не създават големи проблеми — градът ще ги търпи, но ако някой от тях сериозно се провини…
Алиса изсумтя презрително изпод качулката.
— А потомствените? Как се отнасяте към истинските вампири? — попита Чез.
— О, тях ги преследват и убиват. По-скоро се опитват да ги проследят и убият. Тези гадове периодично се появяват в нашия град да се нахранят. Просто се хранят. Понякога убиват хора, понякога само пият по малко кръв и ги пускат, превръщайки ги в нисши вампири. За потомствените вампири нашия град е като своеобразна трапезария, винаги под ръка — гневно каза офицер Девлин. — И когато хората видят вампир с червени очи, те викат приятели и роднини, всеки взема предварително подготвено оръжие, направено от трепетлика, и отиват на го убият.
— Ама че убийци — не се сдържах. — Какво може да направи целия ви град срещу един истински вампир?
— Не много — съгласи се офицер Девлин — но не може просто да стоим и да гледаме…
— Убиха го!!!
— Стража!!!
— Ъ-ъ… Девлин — Чез притеснено погледна към тичащите към нас хора. — Мисля, че теб викат…
Действие 4
Към нас дотичаха няколко души в мръсни дрехи и започнаха бързо и напълно неразбираемо да обясняват нещо. Като за капак на всичко говореха едновременно и постоянно се прекъсваха един друг, спирайки да поплачат от време на време. Да отделим поне малко полезна информация от целия излял се върху нас поток от думи беше практически невъзможно.
— Офицер, там… там…
— Там!
— Това е…
— На него…
— Съвсем… синичък…
— Успокойте се, приятели, не бързайте. Давайте поред — с мек и много уверен баритон каза офицер Девлин.
Уау, веднага се виждаше, че работи професионалист. Страхувам се, че ние нямаше да можем така…