— О, господин офицер! — чу се силен глас някъде зад бара. — Тук се случи… такова… и най-важното, какво петно върху репутацията на моето заведение, и каква загуба!
— Хайде, Гръм, твоето заведение ще си остане най-доброто, дори да убият тук и самия император — твърде ласкателно отговори Девлин и приближи до бара. — Излизай, къде си?
Толкова ли е малък, че да не се вижда иззад бара или какво?
Някъде под бара се чу стон, а скоро се появи една ръка… не, това не беше ръка, а ръчище! Такава ръка съм виждал само при едно същество…
След ръката се появи и останалото триметрово туловище.
— Трол — ахна Алиса.
— Всъщност, името ми е Гръм — не се смути здравенякът. — И не съм трол. Аз не те наричам вампир. Нима ти си вампир? Иначе, защо би си крила лицето под качулка?
Алиса мълчеше, гледайки с широко отворени очи огромния човек. Същото правехме и ние с Чез.
С ръст почти три метра, мъжът наистина много приличаше на каменен трол и в първия момент аз, както и Алиса, обърках собственика на ресторанта с него. Все пак си беше човек. Носеше забележително чист кафяв костюм, с панталон, скрит от леко измачкана престилка. На главата си носеше странна шапка, наподобяваща по форма обърнат кораб.
— Извинете моите приятели — тихо каза Кейтен, възстановявайки се по-бързо от нас. — Много детски приказки четат. Позволете ми да се представя, аз съм Майстор Кейтен, а това са моите приятели — ученици от Академията, с които ще работим във вашия град по програма Патрул. Ще помагаме на стражите да опазват реда в града.
Собственикът на ресторанта бутна шапката си настрани и се почеса по темето. Раздаде се силно скърцане.
— Значи всички сте Майстори? И можете да помогнете на офицер Девлин да разкрие убийството? Уау! Ако му помогнете, ще ви бъда много благодарен.
Виж ти, познават нашия полицай лично по име. Изглежда, офицер Девлин е голяма клечка в града…
— Ще направим всичко по силите си — скромно обеща Кейтен.
— Е, добре, къде е твоят труп? — попита офицер Девлин.
Гръм се намръщи.
— О, не се шегувай така. Моят труп, ако всичко върви добре, няма да видиш скоро. А трупът на бедния човечец е ей там зад завесата.
В края на залата наистина висеше червена завеса. Съдейки по разположението, зад нея би трябвало да се намира кухнята.
— В кухнята? — изрази моите мисли офицер Девлин, явно беше идвал и преди в този ресторант.
— Да — въздъхна тролът. — Може ли да си представите, посред бял ден в моята кухня убиват готвача ми! Катастрофа! Знаете ли колко е трудно да се намери истински професионалист, който да може да прави не само скара и питки? Ех… колко редовни посетители ще загубя…
Полицай Девлин отметна завесата и надникна в кухнята.
— А-ха, всичко е ясно.
— Ясно ли е? — Кейтен беше изненадан и погледна в отвора.
— Да — отговори офицер Девлин. — Ще трябва да закусим някъде другаде. Този човек вече на никого нищо няма да приготвя. Но вече сериозно, това явно е работа на нисшите. Погледнете как умело са прерязали гърлото. И нито капка кръв на пода — всичко са събрали.
Ние с Чез погледнахме през рамото на Кейтен. Да, неприятна гледка: човек с ужасяващо бяла, даже леко синееща кожа, с прерязано гърло. И наистина, не можеше да се види нито една капка кръв. Как изобщо нисшите вампири са успели да съберат всичката кръв? Облизали са кухнята или какво?
— Дай да видя — Алиса ме изблъска, хвърли един поглед към трупа и рязко се дръпна назад.
— Е, как е? — ехидно, но и с някакво треперене в гласа, попита Чез.
— Прекрасно — глухо заяви Алиса и бавно се свлече на пода.
— Припадна — заяви Чез и заедно с мен се хвърли да вдига вампирката от пода.
— Какво беше това — припадна, защото видя труп? — изненада се полицай Девлин. — Толкова чувствителен вампир?
— Не — не можах да устоя. — Припадна от глад. Вече три месеца я държим без храна.
— Имайте предвид, че кръвта ми изобщо не е вкусна — за всеки случай ни предупреди Гръм. — А дори и да е вкусна, така или иначе никой няма да й се наслади.
И размаха към нас огромен юмрук.
От изненада ние с Чез едва не изтървахме Алиса. Но някакси я сложихме на един стол и се разделихме: Чез остана с Алиса, а аз се върнах при трупа, за да споделя своите подозрения с Кейтен.
Майсторът стоеше надвесен над трупа.
— И така, нима вампирите ползват ножове? — попита той Девлин, внимателно разглеждайки шията на трупа. — Защо са им ножове — те си имат нокти, по-добри от ножовете?
— Нашите вампири без ножовете не са за никъде — уверено отговори полицая. Между другото, нисшите и изобщо „полувампирите“ нищо особено не умеят. Е, по-добре виждат в тъмното, и имат част от вампирската сила. Но… потомствените вампири още от деца ги обучават на всички трикове на изкуството, а кой ще учи тези изроди? Потомствените вампири не се интересуват от тях, просто ги презират.