Под водачеството на офицер Девлин ние пристъпихме към другия ресторант, охарактеризиран от полицая като „нищо особено“. Това определение незабавно развали апетита ни, но не за дълго — едва се приближихме до ресторанта и в ноздрите ни удари приятната миризма на пресни хлебчета. Апетитът ни грабна за носа и само за секунди ни доведе до ресторанта с претенциозното име „Вкуснотии“.
— Колко хубаво мирише — промърмори Алиса.
— Ти това не го яж — веднага реагира Чез. — Брашното влошава концентрацията, нали помниш? Но не се притеснявай, ние ще ти купим ряпа от пазара.
— Ще ти дам аз една ряпа! — изрева вампирката. — Такава ряпа ще ти дам, че ушите ти ще паднат!
Добре, че стоях между и Чез и Алиса. Всички удари от острия лакът на вампирката попаднаха под ребрата ми, както и всички викове на Чез — в ухото ми. И с това конфликта се изчерпа.
„Вкуснотии“ се оказа обикновен и непретенциозен ресторант. Нямаше заклинания, които да го разделят от външния свят и затова, сядайки на една маса, можехме напълно да се насладим на всички звуци и миризми от улицата. Но пък храната тук беше наистина вкусна. Дори съжалихме, че Наив не беше с нас.
По време на закуската почти не разговаряхме. Всеки си мислеше за нещо свое, дори неуморния Чез за известно време не ме закачаше с неизменните си глупости.
— Между другото — заговори Кейтен, след като всички закусихме. — Най-вероятно вие не бихте могли да разгледате паметта на готвача толкова подробно, както аз бих могъл.
— Да бе — промърмори Чез. — Само да ми бяхте позволили да завърша заклинанието…
— Няма смисъл — твърдо заяви Кейтен. — Попитайте Алиса, тя вероятно също видя, че готвачът заби нос в пода веднага след като малкото момче излезе. И не успя дори с крайчеца на окото си не види кой го удари.
— Превъртането беше толкова бързо, че нищо не успях да видя — казах колебливо.
— Затова пък аз успях, и Алиса мисля, че също всичко видя. Дори ако Чез успее да повтори заклинанието, нищо ново няма да видим.
— Ясно. Отново вампирите и Майсторите всичко виждат, а ние със Зак нищо не можем. Така че… прието…
Чез показно се изпъчи и се обърна към прозореца.
— Мисля, че сега трябва бързо да ви отведа до новия ви дом. Трябва и за трупа да съобщя — напомни за себе си офицер Девлин, който до този момент седеше тихо настрана.
— Да, да, разбира се.
Ние бавно се изправихме на крака. След обилната закуска никъде не ни се ходеше.
Надявах се, че ще ни настанят в прилична къща, някъде близо до подобна пекарна, така че сутрин да ни посреща миризмата на пресни хлебчета…
Излизайки на улицата, отново си спомних, че ще трябва да живеем близо до пазара. Имаше толкова много шум и глъч, че за няколко дни напълно можеш да оглушееш.
Да се живее така е просто невъзможно!
Алиса, която, докато закусвахме, беше с необичайно загрижено лице, заговори веднага след като излязохме навън:
— Между другото, въпреки че Кейтен е прав и никакъв убиец не видях, имаме за какво да се хванем!
— Какво да хванем? — не разбра Чез.
— Има за какво да се хванем, казвам, — повтори Алиса. — В края на краищата, ако готвачът е бил убит веднага след като хлапака излезе от кухнята, той със сигурност трябва да е видял убиеца.
— Готвача?
— Момчето! Чез, днес си съвсем зле — саркастично каза вампирката. — Нищо не схващаш.
— Това е временно, — обидено отвърна Чез. — Пратете ме за седмица удома, дайте да пообщувам с момичета, и тогава да видите как внезапно ще поумнея.
— Значи — усмихна се Алиса — ако не те пуснат вкъщи, с всеки ден ще затъпяваш? Ще бъде забавно…
— Стига му се присмива — подхванах го и аз. — Човекът носталгия по семейството го е обзела, по момичета… и въобще, закъде повече да оглупява, а…
Едва успях да отскоча от ритника на Чез, а от инерцията червенокосия ми приятел почти събори вървящия до нас човек.
Вампирката се засмя.
— Ох, не мога, той вече започна да се нахвърля на хората. Явно наистина много му липсват момичетата…
Чез окончателно ни се обиди и демонстративно ни обърна гръб.
— Между другото, аз също тъгувам за момичето си — измърморих под носа си, така че Алиса (пази боже!) да не чуе.
Казват, че вампирите имат много добър слух, но по лицето на Алиса нямаше и намек, че е чула думите ми.
Не ми харесваше странното й поведение. Бих искал да поговоря с нея за това, без никой да ни пречи…
— Тъй като толкова се заинтересувахте от това убийство, можете да го разследвате, — неочаквано ни предложи офицер Девлин.
Кейтен рязко спря по средата на улицата.
— Каква е идеята? Няма нищо особено сложно — разбираме къде е малкото момче и го разпитваме.