— Ама че умник! — изревахме двамата с Чез. — Значи, нас са ни настанили…? А, не, приятелче, няма да го бъде така, вие двамата също ще живеете тук!
Викерс старши се смути.
— Ако настоявате…
— И още как! — изграчи Чез. — Всички сме в една лодка, ясно?
— Какви такива злобни станахте? — изненадано ни изгледа Алиса. — Голяма работа, че къщата не е комфортна. Между другото, аз през целия си живот съм живяла в канализацията и нищо… не съм се оплаквала.
Ние с Чез засрамено се спогледахме.
Да, тук вампирката ни постави на място. Ние сме твърде разглезени. Като се замислиш, къщата не отговаря на нашите нужди, но нали много от жителите на Пограничните райони цял живот живеят в такива домове! От друга страна, ние не сме жители на Пограничните райони, а представители на Академията, и не е ли пряка обида настаняването ни в такава дупка? И така… ако погледнем от житейска гледна точка, това място можем да го позакърпим малко и ако вземем отнякъде мебели…
— Кейтен, може пък да останем да живеем в тази къща, а? — попитах тихо. — Вчера Майстор Ромиус каза нещо за книги за мебели. Значи той най-вероятно е знаел къде ще бъдем изпратени.
Не съм сигурен, че Майсторът чу думите ми.
— Да, с удоволствие бих разгледал този фонтан отблизо — каза той замислено.
Изкашлях се тихо, за да привлека вниманието му.
— А, да — най-накрая се опомни Кейтен. — По принцип мога да говоря с някои познати Майстори, експерти по строителни и защитни заклинания, да приведат тази дупка в прилично място за живеене…
Прилично за кого?
— Между другото, чичо ни е строител, — каза Невил. — Мисля, че мога да го убедя да ни помогне.
— Всички сте луди, — заключи Чез. — Това ще се срути на главите ни, така да знаете.
Кейтен сложи чантата си на единствената маса в къщата и извади папката с документи, които получи от Майстор Ревел.
— Така… мебели, мебели… О! Ето я. Заявка за мебели, с доставка на улица Пазарна, номер 13. Кой знае кога ще ни ги донесат…
— Значи, Майсторите наистина са знаели в каква дупка ще бъдем настанени? — възмутено каза Чез.
— Примири се — посъветва го Алиса.
От такъв тъжен разговор ми се прииска да изляза навън, да подишам чист въздух. На малката полянка пред къщата се чернееше голямо петно, където изгорихме всичкия боклук, а зад ръждясалата ограда кипеше пазарния живот. Загледах се продължително в старата къща, ту под един ъгъл, ту под друг…
Да си спомня съня си ми отне няколко минути. Не, подробностите така и не си спомних, но смисълът повече или по-малко беше ясен. В съня си бях видял точно тази къща, с номер тринадесет… и в съня си обикалях от стая в стая, а те все не свършваха…
— Зак, какво стоиш тук? — попита тихо появилия се до мен Невил. — Възхищаваш се на Прокълнатата къща?
— Прокълнатата къща? — повторих като ехо.
— Да. Наричали са я Прокълнатата къща още по времето, когато се е родил дядо ми. Още тогава никой не е живеел в нея, и всички хора от града са гледали да са колкото се може по-далеч от нея. Е, и тогава, както и сега, децата са доказвали смелостта си, като са оставали да нощуват вътре…
— И нормално ли са нощували? — заинтересувах се аз. — Никой не е умирал? Или просто не е оставал до сутринта?
Честно казано, тези селски легенди звучаха малко… глупаво.
— Напразно се смееш — упрекна ме Невил. — За тази къща има най-различни слухове и макар повечето от тях да са измислица, няма дим без огън, да знаеш. Аз самият съм прекарвал нощта тук и мога да разкажа някои неща…
Не можах да сдържа усмивката си.
— Тогава разказвай. Още цели два месеца ще живеем тук. Трябва да знаем какво ни заплашва.
— Нека да те видим как ще говориш след като пренощуваш тук при пълнолуние — зловещо обеща Невил. — Добре, слушай. Ще ти кажа само това, което видях със собствените си очи и повярвай ми, не е сън или игра на болното ми въображение. Както ти казах, от стотици години насам сред децата има обичай при пълнолуние няколко души да прекарат нощта в Прокълнатата къща. Това е своеобразен тест за храброст. Тези, които са прекарали най-много време в тази къща, се радват на голямо уважение. Между другото, ако не ме лъже паметта, никой не е издържал до сутринта. Обикновено нощуващите побягват от къщата след един-два часа, крещейки от ужас. После разказват всякакви небивалици за призраци, дракони, чудовища…
— И ти ли не издържа до сутринта? — бях изненадан.
Не вярвах, че такъв сериозен и уравновесен човек като Невил може да се обзаложи да прекара нощта в някаква си Прокълната къща. И ако все пак се е обзаложил, няма духове и чудовища, които да могат да го изплашат.