— Ще почерпиш ли, богаташо наш? — подкупващо попитах аз.
Наистина пирожката беше добра идея. А три пирожки, това е просто супер! Само че нямах толкова пари в себе си…
— Добре — щедро се съгласи Чез. — Ще почерпя всички. Да вървим.
— Май доста монети се мотаят в джоба му — с усмивка каза Невил.
Чез тръгна към сергията и ние забързахме след него.
— Какво щяхте да правите без мен? — самодоволно каза червенокосиятми приятел преди да поръча.
Той извади от джоба си невзрачна, но доста дебела кесия и започна да отброява монетите…
Само за миг незнайно откъде до нас се появи нисък, грозен и не особено добре миришещ старец. Беше облечен в тъмнокафяви дрипи, същити от няколко костюма. Дългата сива коса беше събрана на опашка, завързана с мръсен червен парцал.
— Извинете, как да стигна до библиотеката? — пискливо се обърна към Чез.
Ние се ококорихме изненадано, защото ако се съди по външния му вид, този старец не можеше да има никаква работа в библиотеката.
Но Чез, както винаги, не беше изненадан.
— Нямам представа — каза той и се прозя широко. — А какво е това библиотека?
Старецът ни хвърли укорителен поглед и бавно продължи нататък.
— Няма никакво чувство за хумор — Чез сви рамене и се обърна към продавачката. — Моля дайте ни осем пирожки със сладко… Хей! Къде ми е чантата?
Чез се взираше глупаво в празната си ръка, където само преди миг лежеше пълната му кесия.
— Предупредих те — без намек за ирония каза Невил. — Тук крадат всичко, което е лошо скрито… и всичко, което е добре скрито. Стандартна тактика — старецът ни отвлече вниманието и тогава неговия по-млад и пъргав придружител отмъкна кесията.
— Ама че си умник. Ти защо не направи нещо?
Алиса веднага се втурна в тълпата, надявайки се да намери стария човек, но от него нямаше и следа.
— Бързичък старец — каза тя. — Никой даже не го е виждал.
— Кажи сбогом на парите си — не можах да устоя да го подиграя. — Извинявай, Чез, но трябваше да внимаваш за кесията си.
Чез бавно започва да почервенява от гняв.
— Сега ще им покажа! — изръмжа обидено, но изведнъж се успокои. — Чудя се… какво ли може да каже по въпроса нашият наръчник със заклинания? Нали затова ни го дадоха… помните ли, имаше и подходяща глава.
Той бързо извади от джоба си книгата.
— Добре, че не е открадната. Така че, нека да видим…
— „Глава 2. Призоваващи магии“ — подсказа Кейтен.
— Да — Чез започна да чете на глас. — „Заклинанието за призоваване на изгубени вещи може да бъде използвано само ако изгубването се е случило сравнително скоро“. Какво ще рече „сравнително скоро“ — колко точно? Добре де… нека да пробваме. Що за странно сплитане…
Чез веднага започна да сплита заклинанието, без дори да вникне в смисъла му. Явно много се беше огорчил от кражбата… Не, не толкова огорчен, колкото вбесен.
Няколко минути по-късно във въздуха се появи едва забележима червеникава мъгла, излизаща от ръката на Чез и отиваща нейде в тълпата.
— Няма да избягаш — ахна развълнувано Чез и разбутвайки хората, тръгна по следата.
— Става интересно — каза Кейтен. — Така че мисля да ви изчакам тук.
— И ние — в хор казаха братя Викерс.
— Бъдете внимателни — посъветва ни нашия надзорник, изваждайки няколко монети от джоба си. — А ние ще хапнем пирожки.
Странно. Какво правят?
Нямах време да мисля върху странното поведение на приятелите си. С Алиса трябваше бързо да настигнем Чез преди окончателно да го загубим в тълпата.
— Колко шум, и всичко заради няколко откраднати монети, — подхвърли Алиса, когато най-накрая настигнахме вбесения ми приятел.
— Това е въпрос на принцип — отговори той кратко.
Сега явно не му беше до нас. Чез се беше настроил за преследване и, между другото, в това не беше начинаещ, както и аз. В Школата по Изкуства, в която ние се обучавахме, периодично провеждахме градски тренировки. Разделяха ни на няколко отбора и пред всеки отбор поставяха определени задачи. Например, да намериш или да хванеш някой от групата на по-големите. Тези момчета бяха много по-силни и по-опитни от нас, така че дори численото превъзходство не ни даваше кой знае какво предимство. И ние обикаляхме целия град в търсене на така наречената „мишена“. И когато най-накрая го откривахме, нерядко са налагаше да бягаме обратно. Във всеки случай, имахме известен опит в преследвания из града…
— По пътечката! — ахна развълнувано Чез.
Следата свиваше встрани от Пазарната улица и водеше към невзрачен двор.
Не знам защо, но аз веднага си представих много ясна картина, как в този двор, на някаква пейка, седят стареца и помощника му. И си разделят парите на Чез.