— Аз ще заобиколя от другата страна — предложи Алиса и без да чака за отговор, изчезна зад къщата.
— Къде отиде? — изсъска Чез и с пълна скорост влетя в двора.
Воден от чувство за справедливост, той и не мислеше да се крие.
Аз го последвах.
Представете си изненадата ми, когато в двора видях точно същата картинка, която си представях преди малко — на една пейка, между къщите, седи същият този старец в компанията на слабичък младеж. И те наистина са разделяха парите на Чез!
— Аха, ето ви къде сте! — дрезгаво изкрещя Чез и създаде пред себе си средна по размер Огнена топка. — Ако някой мръдне, ще го подпаля!
И старецът, и младежът замръзнаха, взирайки се ужасено в Чез.
— Веднага върнете кесията! — извиках аз. — Ако се държите благоразумно, няма да ви горим и бием, а просто ще ви дадем на стражата.
Не знам кое точно предизвика такъв ефект върху тях — огнената топка на Чез ли ги уплаши толкова или не ме разбраха добре, но старецът внезапно се срина на земята и извика:
— Простете ни на нас, глупаците, господа Майстори! Не мислехме какво правим!
Чез известно време въртя заплашително очи, но след това изгаси огнената топка.
— Добре, за начало ми върнете…
Тогава от другата страна на двора изскочи Алиса. Не знам защо беше свалила качулката си… вероятно за да изплаши крадците. И наистина успя.
— А! — едновременно извикаха те, като видяха червените очи на Алиса и оголените в иронична усмивка зъби.
Следващата реакция при стария човек и младежа се различаваше. Първият се хвърли в краката ни и закрещя, че е нищожество, така че да не го даваме на милостта на вампирката. Но вторият направи голяма глупост — побягна. И като побягна, поради алчност или просто по навик, но грабна кесията на Чез. Ако не беше я взел, едва ли щяхме да го преследваме из целия град. Но като сме започнали нещо, трябва да го довършим.
— Алиса, кажи на стареца къде все пак се намира библиотеката — помолих аз.
— А ние със Зак ще си върнем кесията — каза бързо Чез и се усмихна така кръвожадно, че всеки потомствен вампир би му завидял. — Следвай ме!
След младия крадец се точеше едва забележима червена диря, така че всичко, което се искаше от нас, беше да я последваме.
— Рано или късно ще се умори — злорадо изхриптя Чез.
— Но преди това може да хвърли парите — не се съгласих аз. — Така че да побързаме.
Тичахме по следата с прилична скорост и единственото нещо, което ме притесняваше за момента, беше как ще се върнем на мястото, където оставихме Алиса и стареца. За мен всички мръсни улици на града бяха напълно еднакви, а не мисля, че Чез беше в състояние да запомни пътя по-добре от мен.
Странно, но никой не обръщаше внимание на двама бягащи по улицата Майстори. Дори стражите, за които се предполага, че са задължени да се интересуват от бягащи хора, изобщо не поглеждаха в нашата посока.
— Най-накрая. Виж, води ни в тази къща.
И наистина, червената мъгла ни доведе до вратата на безлична двуетажна къща.
— Ще разбиваме ли вратата? — попитах аз. — Или да извикаме стражата?
— Ще се справим без тях — каза Чез. — Нали сега и ние сме стражи. Така че… — и той бутна мръсната врата. — Не е заключено.
Влязохме предпазливо, готови във всеки един момент да направим заклинание.
Къщата беше празна. Мебелите не бяха много повече, отколкото в нашата прокълната къща. Е, в допълнение към ръждясалите железни легла имаше няколко железни стола. На един от тези столове стоеше и кесията на Чез, към която водеше червената нишка на заклинанието. Но някак странно — от втория етаж. Сякаш крадецът се е качил горе, и след като ни е видял през прозореца, бързо е слязъл, поставил е кесията на стола и е избягал.
— Ако това е неговия дом, ще ме е срам да си взема парите — тъжно каза Чез, вземайки кесията.
— Но стражата все пак трябва да го арестува — казах твърдо. — Мястото на крадеца е в затвора.
— Ей, крадецо! — извика на висок глас моят приятел и създаде малка Огнена топка. — Излизай, няма да те бием.
Бавно се качихме на втория етаж.
Празно. Само отново няколко железни легла, и маса…
— Какво ли се вижда от прозореца? — огорчено попита Чез.
Свих рамене и се приближих до отворения прозорец. Всъщност, това не беше точно прозорец, а дупка в стената, но това не беше моята къща, така че ми беше все едно. Отворът гледаше към улицата и да се скочи оттук едва ли беше възможно без помощта на левитация. Тоест, може да се скочи, но… не и без травми. Все пак, стара сграда с висок таван, втория етаж си беше доста нависоко…
— Зак… — тихо се обади Чез.