Нещо в гласа му не звучеше така, както би трябвало.
Обърнах се и се спогледахме — той беше блед като гладен вампир.
— Какво става? — стреснах се аз.
— Виж — тихо каза той и посочи към леглото.
— Какво? — не разбирах. — Легло като легло…
— Погледни под него — едва чуто каза Чез.
Отидох до леглото, наведох се…
— Дракон да ме вземе…
Под леглото лежеше крадецът. Оцъклените му очи гледаха право в мен…
— Мъртъв ли е? — попита Чез с треперещ глас.
— Май да — неуверено отговорих аз. — Той какво, от страх ли е умрял?
Чез приклекна до мен.
— Да бе, и гърлото му само се е прерязало. От страх…
— Гърлото ли? — погледнах по-внимателно и наистина видях на момчешката шия тънък дълъг разрез. — А къде е кръвта?
— Познат почерк — отбеляза Чез. — Същото беше и с готвача в „Мечта“. Оказва се, че и това момче е убито от нисшите вампири? Едно не разбирам — как толкова бързо изпомпват кръвта. Само погледни — на пода няма нито едно петънце, а този хлапак е по-бял от платно, в него и капка кръв не е останала.
— Полицай Девлин спомена за почерка на нисшите — убиват бързо и безшумно. Макар че аз много не му повярвах…
— А забеляза ли, че червената нишка водеше до кесията през втория етаж? — спомни си Чез. — Сякаш крадецът се е качил горе, после ни е видял през прозореца, уплашил се е и е слязъл долу, за да остави кесията на стола.
— Да, — съгласих се аз. — И след това се е върнал на горния етаж и от страх е пропълзял под леглото. Тук го е спипал вампирът… Защо всички тези гадости се случват точно на нас?
— Да, ама че късмет… — ядосано каза Чез.
Отдолу се чуха шумни стъпки.
— Кой е тук? Излезте!
И двамата се втурнахме към стълбите и погледнахме надолу. На прага стояха двама стражници с излъскани до блясък ботуши.
— Късметът още не е свършил, — усмихнах се безрадостно. — Интересно, ще ни арестуват ли или не?
— А може да скочим през прозореца и да избягаме? — предложи Чез.
— Не — не се съгласих аз. — Все пак ще трябва да работим в този град. Освен това, много хора ни видяха да влизаме тук. Няма смисъл да се крием.
И ние започнахме да слизаме по стълбите.
— Господа — припомних си обръщението, който често използваше офицер Девлин. — Ние сме представители на Патрула. На горния етаж има труп, очевидно са го убили нисши вампири.
Щом ни видяха, пазачите сграбчиха мечовете си, но не ги извадиха от ножниците.
— Патрул? — притеснен попита един от пазачите. — Вие Майстори ли сте?
Чез се засмя нервно, създаде няколко Огнени топки и започна да жонглира с тях. Ръцете му леко трепереха.
— А вие как мислите, Майстори ли сме или не?
Стражниците се втренчиха в него с широко отворени очи, не можейки да произнесат нито дума.
— Познавате ли офицер Девлин? — аз се възползвах от временното им объркване.
— Разбира се — отговориха заедно. — Кой не го познава.
Така си и мислех. Очевидно Девлин беше добре известна личност. Интересно, с какво точно е толкова известен?
— Докладвайте му за този труп и му кажете да дойде възможно най-бързо при нас. Има някои неща, които трябва спешно да обсъдим.
— Извинете, но ние трябва да съставим акт за… — започна неуверено стражът.
— Елате довечера в Прокълнатата къща, ще имате акт — Чез се засмя и угаси огнените кълба.
Надзирателите се спогледаха.
— Ами… в общи линии, ние може и сами да попълним всички документи. Не смеем да ви задържаме, господа.
Ние с Чез кимнахме важно и тръгнахме към изхода.
На улицата едва се сдържах да не хукна да бягам. С бавни крачки завихме зад ъгъла на най-близката къща и чак там се отпуснахме. С въздишка на облекчение се засмяхме на глас.
— А ти се страхуваше, че ще бъдем арестувани — през смях каза Чез. — Толкова уплашено ни гледаха, че чак срамно ми стана. Сигурно сто пъти са съжалили, че изобщо са влезли в тази къща.
— Аз също вече съжалих, че хукнахме след този крадец — признах аз. — Може би ако не беше хукнал да бяга, щеше да е още жив. Макар и крадец, той си е просто дете… беше.
Чез погледна с омраза кесията в ръката си.
— Дракон да ги вземе тези пари…
Нашето пътуване обратно се оказа много по-дълго. Преди всичко, защото просто се загубихме. Половин час по-късно случайно попаднахме на сергията с пирожки, до които търпеливо ни чакаха братята Викерс и Кейтен.
— О! Герои — приветства ни Кейтен и изразително погледна кесията в ръката на Чез. — Виждам, че все пак сте върнали парите си. А къде са Алиса и крадците?
— Алиса! — извикахме двамата с Чез.
Срам ме е да кажа, но аз напълно забравих за нея. Та нали вампирката остана да пази стареца в онзи двор.