— Извинете, а какво ще стане с мен? — тихо попита старецът, който през цялото това време слушаше внимателно нашия спор.
Кейтен с правото на най-старши взе решение:
— Ще те предадем на стражата. Ти си крадец.
— Позволете ми да не се съглася с вас — каза старецът. — Аз не съм крадец. Просто по стечение на обстоятелствата бях принуден да помогна на един крадец… но лично аз никога нищо не съм крал! Честно казано, това са неоправдани намеци.
Невил погледна стария човек.
— Слушай, дядка, начина ти на говорене ми се струва познат. Срещал ли съм те някъде преди?
— Възможно е — сви рамене старецът. — Преди време работех като библиотекар в градската библиотека.
— Ама разбира се! — спомни си Невил. — Ето откъде те познавам! Като дете вземах книги от теб… Чакай малко, не те ли обвиниха в подпалването на библиотеката?
Действие 7
— Обвиниха ме — съгласи се старецът. — Но аз нищо не съм подпалвал. Как бих могъл да подпаля смисъла на живота си? Лично съм събирал всички тези книги… обичах ги…
— Така, разговорите за книги ще оставим за друг път — рязко го прекъсна Кейтен. — Невил, сам решавай какво да правиш с този любител на книгите, аз спешно трябва да отида до магазина за мебели и да потвърдя поръчката, иначе ще трябва да спим на пода. Останалите по желание могат да се разходят из града или да се върнат в къщата.
— Ще се поразходим — в един глас отговорихме с Чез.
— Бих предпочела да работя — твърдо каза Алиса. — Можем да разберем от собственика на ресторанта за какво хлапето е ходило при готвача точно преди смъртта му.
— Както искате — каза Кейтен. — Аз тръгвам. Ако попаднете на Девлин, без мен не отивайте при началника на стражата. Не знам какъв човек ще се окаже…
Така и направихме: Кейтен взе Наив и изчезна в неизвестна посока, а при нас в качеството си на водач остана Невил. Той познаваше града като петте си пръста и веднага разбра къде трябва да отидем още щом му споменахме, че собственикът на заведението прилича на трол. За момента не взехме решение какво да правим със стареца и се наложи да го помъкнем със себе си.
— О, Гръм е много добре позната фигура в нашия град — каза ни по пътя Невил. — Преди петдесет години е държал в страх целия град. Не гледайте, че сега е толкова тих и кротък, на младини Гръм е бил голям побойник.
— А стражата? — бях изненадан. — Как са му позволявали да прави каквото си иска?
— О, тогава той е работил в стражата — усмихна се Невил. — Стъпвали са на пръсти покрай него. Сега всеки казва, че тогава са били най-спокойните години от създаването на града ни. Е, не всички са харесвали жестоките мерки, които е прилагал Гръм.
— Например? — веднага се заинтересува Чез.
— Ами, например, хванал един убиец на местопрестъплението и просто го разкъсал на две.
Имах богато въображение. Подробно си представих как този приличащ на трол човек разкъсва убиеца на две, и ми стана противно. А когато си спомних, че ние трябваше да се изправим в Академията срещу десетки каменни убийци, със сигурност превъзхождащи силата на Гръм, коленете ми омекнаха.
— Хайде без подробности — намръщи се Алиса. — Още ми се повдига, като си спомня убития в „Мечта“.
— Какво ти става, ние със Зак за един ден двама видяхме — изсумтя Чез. — И нищо ни няма.
Точно тогава един от минаващите минувачи без да иска блъсна Чез по рамото и моят приятел падна на земята, спъвайки се на случайно (или не толкова случайно) протегнатия крак на Алиса.
— Чез, добре ли си? — Алиса се засмя. — Да не ти се вие свят?
Ние с Невил се спогледахме и се засмяхме.
— Какво се смеете! — изрева Чез и скочи на крака. — Мен тука ме блъскат, събарят, а вие само се хилите?
— Вижте го, съборен от случаен минувач. Човек, занимаващ се с Изкуство в продължение на години, трябва да стои твърдо на краката си, — подразних приятеля си. — А теб всеки минувач може да те събори.
Чез целия почервеня.
— Да, аз съм… да, ти…
— Извинете ме за прекъсването — обади се старецът — но това не беше съвсем обикновен минувач.
— А какъв? — с интерес попита Алиса.
Старецът се усмихна неуверено.
— Това беше един най-обикновен вампир.
— Нисш?
— Не, истински потомствен вампир. Сигурно от клана Сеон — само те ходят така, не забелязват никого около себе си.
Чез рязко спря да мърмори и предпазливо погледна към тълпата.
— Отиде ли си?
— Нима в града ви свободно се разхождат вампири от Бойния клан? — попита тихо Алиса.
— Не съвсем, но истинските вампири лесно се различават от нисшите по дрехите. При нисшите са прилепнали, черни, блестящи… А когато в града се появи потомствен вампир, той е облечен най-обикновено, незабележимо, макар че по нахлупената качулка се разпознава доста лесно.