В прилепнали, черни, блестящи дрехи?! Би било интересно да се види това.
— Понякога местните тийнейджъри обичат да се шегуват и си слагат качулки, за да плашат хората — каза Невил.
Чез потърка насиненото си рамо.
— Е, това със сигурност не беше тийнейджър — изръмжа той. — Усещането беше сякаш ме блъсна стена.
— Настигни го и го накарай да се извини — не можах да устоя на подигравката.
Очите на Чез светнаха.
— Не, чакай, шегувам се!
— Спокойно, — изхриптя Чез. — Просто ще го проследим. Едва ли истински вампир идва в града само за да хапне няколко рула с мармалад. Сигурно този подлец ще се опита да убие някого.
— И ти искаш да му попречиш? — Алиса беше изненадана. — Не знаех, че тайно си се изучил за Майстор. Дори не всеки Майстор може да се справи с вампир от Бойния клан… или вече си успял да станеш Върховен Майстор?
— О, в колко неподходящ момент си тръгна Кейтен — оплака се Чез, без да обръща внимание на заяждането на Алиса. — Хей, не предлагам да се бием с него. Само да видим какво ще прави.
— Добре, давай — внезапно се съгласи Викърс старши. — Може и да излезе нещо от цялата тая работа. Между другото, как смяташ да го намерим?
Чез извади книгата си.
— Има тук едно заклинание в справочника. За търсене на изгубени вещи. Тъй като дрехата му за момент влезе в контакт с ръката ми, всичко би трябвало да се получи както с кесията.
Алиса погледна първо Невил, а после и мен.
— Добре, щом сте решили, действайте. Само че този път няма да идвам с вас. Ние с г-н Велес ще отидем до ресторанта, в който убиха готвача — тя се обърна към стареца. — Г-н Велес, знаете ли къде се намира ресторанта, чийто собственик се казва Гръм?
Вонящият „господин“ бързо закима. Очевидно също не искаше да преследва вампира.
— Късмет — подхвърли Алиса и бавно ни напуска.
Останахме трима.
— Само на мен ли ми се струва, че нейното „късмет“ прозвуча като „ако стане нещо — сами сте си виновни“? — попита неуверено Чез.
— Само на мен ли ми се струва, че се страхуваш? — невинно попита Невил.
— Аз ли се страхувам? — обиди се Чез. — Лично ще хвана този вампир, ако се опита да направи някоя гадост!
— Тогава да вървим, — обобщих аз. — Направи своето заклинание, о, Върховни Майсторе.
Червената мъгла от заклинанието на Чез ни доведе до самите покрайнини на града. Ние почти се блъснахме във високата градска стена, когато най-накрая забелязах мъжа със сивата роба, към която беше свързана тънката нишка на заклинанието.
Вампирът, разбира се, ако наистина беше вампир, стоеше до една не особено привлекателна къща и гледаше към прозореца на втория етаж.
— О, гледай — кимнах към фигурата в мантия. — Подбира си жертва.
— Жертва в моргата? — учуди се Невил. — Я виж надписа точно над входа.
„Морга“. И по-долу адрес: ул. „Златната кобила“, номер 13. Ама, разбира се, тринайсет. Как иначе. Интересно кой ли умник е измислил имената на улиците?
— Нищо не разбирам — призна Чез. — Сега какво ще правим?
Предпазливо погледнах към вампира. Той стоеше на едно място и унесено се взираше в очертанията на прозореца. Какво толкова зяпаше?
— Ще чакаме — реших аз. — Нека да видим какво ще прави по-нататък.
— И ако той направи нещо нередно… — започва Чез.
— … тогава ще избягаме — завърши вместо него Невил. — Нали не мислиш, че можем нещо да му направим? Ние сме на един зъб разстояние от истински вампир… и тримата.
Ако вярваме на думите на Келнмиир, че вампирите от Бойния клан са по-силни от Висшите на управляващия клан Миир, Невил е прав. Само дето не съм сигурен във факта, че това е вампир, и още повече, че е от клана Сион. Как така този задръстен старчок определи, че под мантията е скрит вампир от Бойния клан? Сякаш е ясновидец, а не миризлив крадец.
Междувременно вампирът видя нещо в прозореца на моргата. Иначе защо ще скача в същия този прозорец. Ако не гледахме точно към него в този момент, щяхме да пропуснем изчезването му. Вампирът, сега бях сигурен, че е вампир, се движеше толкова бързо, че едва успях да видя силуета му в прозореца. Преди секунда стоеше долу, в следващата го нямаше! Само една сянка се мярна в прозореца.
— Започна се. — Чез ме сръга с лакът в ребрата. — Хайде, да видим какво е забравил там.
— Ще стоим на място! — изръмжа Викерс старши. — Никъде няма да ходим. Едни вече ходиха. И резултатът? Труп под леглото.
— Вече и в стихове заговори — малко нервно се засмя Чез.