Всъщност Невил беше прав. Защо ни е да влизаме в моргата? Рано или късно вампирът ще излезе, тогава ще видим какво става.
Не чакахме дълго. Вампирът се появи на прозореца след няколко минути. И не беше сам. По-точно не беше само той. В ръцете си държеше отрязана човешка глава!
— Чез, защо ни замъкна след него, а? — със съжаление попитах приятеля си. — Ама че идиотски ден…
Вампирът междувременно се премести на покрива на сградата, клекна, извади от джоба си една чанта и старателно започна да пъха откраднатата глава в нея.
— Аз предлагам да изчезваме оттук и да забравим за този вампир — предложи Невил.
Гореспоменатият вампир в този момент се изправи на крака, хвърли чантата на гърба си и скочи върху покрива на съседна къща.
— А аз предлагам да го настигнем и да разберем защо му трябва да краде тази глава от моргата — изхриптя Чез и хукна след вампира.
Ние с Невил се замислихме за момент, в резултат на което трябваше да тичаме след приятеля си. Няма да го оставим сам, в края на краищата. Ами ако случайно догони вампира…
Вампирът бавно и грациозно скачаше от покрив на покрив. Но с такава скорост, че едва успявахме да го следваме по земята. Най-невероятното нещо беше, че той се придвижваше в центъра на града и никой (никой!) от минувачите не му обръщаше ни най-малко внимание, сякаш магия го защитаваше.
— Защо изобщо си помислихме, че е откраднал тази глава — размишляваше Невил. — Може би я е купил, или покойникът е завещал главата си точно на този вампир.
— Ти самият вярваш ли в това? — попитах го аз.
— Не — каза Невил. — Но би било чудесно, ако се окажа прав.
Пробягвайки още няколко квартала, си спомних един много важен въпрос. Но как да попитам?
— Слушай, Невил, ти нищо ли не си чувал за изпитанието, през което минават всички ученици от Академията?
— Изпитание?
— Ами, да… нещо като посвещение, предполагам.
— Не е за всеки — като помисли малко, каза той. — То е само за избрани… Ти да не си минал през такова?
— Не — отговорих аз набързо. — Но чух за нещо подобно…
Ние тичахме малко зад Чез, но не защото той бягаше по-бързо от нас. Просто така държахме под око както скачащия по покривите вампир, така и Чез… за всеки случай. Да не се нахвърлят един на друг. Че ако неудържимият ми приятел се нахвърли на вампира, едрозъбестия може да започне да се съпротивлява.
Хората бързо се разпръскваха пред нас, и в същото време успяваха някак си да не ни поглеждат. Така да се каже, оправяйте се сами, ние нищо не сме чули, нищо не сме видели. Дори стражата, виждайки бягащите по улицата Майстори, бързо сви в близките улички.
— Слушай, това е някакъв сбъркан град — казах аз. — Никой даже не поглежда в нашата посока, сякаш любопитството им е абсолютно чуждо.
— Така е — съгласи се Невил. — Дори ако започнат да ни убиват направо на улицата, никой пръста си няма да мръдне да ни помогне. Е… ако наблизо мине някой от моите приятели, но дори и тогава не се знае.
Бягахме доста бързо, само добрата физическа форма ни позволяваше да си говорим. Във всеки случай, позволяваше засега…
— Нека позная, може би защото сме чужди.
— Точно така. Защото вие сте чужди, а и аз в този район на града не съм съвсем „свой“.
Да, трябва да помисля за физическата си форма. Пробягахме едва няколко квартала, а вече започнаха да ме болят хълбоците и въздуха взе да не ми стига. Дали е от трите месеца в затворени помещения? Със сигурност…
— За обикновените хора, разбирам — изръмжах ядосано. — Но стражата защо?
— Тяхно задължение е да защитават жителите на града — отговори Невил. — А Майсторите не са жители на Крайдол, освен това, кой да е Майстор струва колкото всички стражи на това градче.
Чез бягаше няколко метра пред нас и не намаляше скоростта си, дори постепенно взе да я увеличава, като че ли смяташе да скочи върху покрива при вампира.
А вампирът си скачаше по покривите и идея си нямаше, че има опашка. Или все пак си имаше?
Фигурата в наметало скочи на поредния покрив, след това на още един, после… Стоп! На следващия покрив не скочи!
По инерция пробягахме още двадесетина метра и спряхме. Чез се беше поувлякъл и мина половин квартал, преди да осъзнае, че преследвания е изчезнал.
— Къде е? — задъхано попита той, връщайки се при нас.
— Вероятно в тази сграда — неуверено отговорих аз. — Освен, разбира се, ако светкавично не се е метнал в друга посока.
— Ще му дам аз едно светкавично! — Чез размаха юмрук към сградата, в която вероятно беше вампира.
Естествено, Чез реши да влезе в къщата, и естествено ние с Невил трябваше да го прикриваме.
— Ако се случи нещо с нас, ще те убия — обещах на Чез.