— Ще благодарим, когато ти разпръснем праха по вятъра! — смело изграчи Чез.
Аз многократно съм се убеждавал, че вампирите имат чувство за хумор, но тяхното е доста особено. Сега например вампирът реагира бързо. Разтвори пръсти и пусна Чез.
— Ааа! — изкрещя Чез, падайки надолу…
Ние с Невил просто не можахме да реагираме. Но вампирът в последния момент отново хвана Чез за крака.
— Какво, уплаши ли се? — попита вампирът червенокосия ми, силно пребледнял в момента, приятел. — Нека ти бъде за урок. Не се шегувайте с по-възрастни чичковци. — Той се обърна към нас. — Чуйте ме добре, хлапета, Патрул ли сте, какви сте не ви знам, но повече пред очите ми не се мяркайте. Ясно ли е?
— Ясно, — отговорихме едновременно аз и Невил.
Мисля, че Невил сега търпеливо чакаше същото като мен. Първо вампирът да пусне Чез, а после ще му покажем какво могат „хлапетата“.
— И повече не треперете, — посъветва ни вампирът. — Ще става още по-лошо.
Ще видим за кого ще става по-лошо — вбесено си помислих. Участвали сме в десетки двубои в Академията. Пред нас във въздуха сияеха две Огнени птици, които само чакаха възможност за атака, да подпалят и изгорят противника.
Вампирът умишлено бавно премести Чез на покрива и го пусна. Чез още не беше паднал на керемидите, и ние вече се задействахме.
Атаката беше съгласувана, както нееднократно сме го правили на тренировките. Първо атакувахме с уморените от чакане Огнени птици. За всеки случай пуснах към Чез лек левитационен импулс, за да го отдалеча от вампира, а Невил в това време създаде цял орляк малки Огнени пеперуди и ги изпрати след птиците. Но вампирът дори не се опита да ги избегне.
— Хлапета — едва ли не ласкаво каза той и с едно махване на ръката спря всичките ни птици и пеперуди във въздуха. — А сега, заспивайте…
Този път всичко беше различно. Сънят не беше точно сън… беше спомен за нещо, което не се е случило, но можеше да се случи в този или в някой друг живот. В живота на човек, когото не познавам и никога няма да познавам.
Това бяха неговите мисли, преминаващи бавно през съзнанието ми:
Съдбата. Какво е съдбата, ако не предопределеност? План на битието, в който са описани действията на всички хора? Ако животът ни наистина е предопределен, тогава аз, като всеки нормален човек, искам да хвърля едно око на бъдещето си. Какво е мястото ми в този план и съществува ли там свобода? Или всичко е предопределено веднъж и завинаги? А какво ще стане, ако аз все пак науча бъдещето си? Ще стана свободен, или напротив, още повече ще се оплета в паяжината на съдбата? Какво пък, възможно е Фонтанът на съдбата да ми покаже това, което искам да знам…
Пред очите ми се появи фонтан със статуя на дракон. Изведнъж драконът обърна глава към мен и ме погледна със златните си очи…
— Зак, събуди се!
Някой ме разтърсваше по рамото.
— Да, да, ставам вече… — промърморих и се обърнах на другата страна.
— Да го сритам ли? — предложи познат глас.
— Чез, ей-сега аз ще те ритна! — веднага реагирах и отворих очи.
Къде съм? Не е вкъщи, не и в Академията… небе над главата ми… Дракон да ме вземе, аз съм на покрив!
Рязко скочих на крака и се огледах. Около мен стояха моите приятели и нагло се усмихваха, но аз не се обидих, а глупаво се вторачих в летящите над нас Огнени пеперуди.
Така. Ние нападнахме вампира веднага след като той пусна Чез, а после… заспах, така че какво се получава?
— Откога летят така? — кимнах към Огнените пеперуди.
— Когато се събудихме, те вече си летяха — каза Невил. — Колко интелигентно ни победи този вампир. Даже не сме пострадали! Въпреки това съвсем ясно ни демонстрира колко по-слаби сме от него.
— Накратко, присмя ни се — обясни ми Чез в случай, че не съм разбрал. — Хей, ти повтаряше в съня си „съдба, съдба“? Какво сънуваше?
— Не си спомням — излъгах аз.
Или не лъжех… Струваше ми се, че помня общия смисъл на съня, но защо непрекъснато съм повтарял думата „съдба“?
— Махнете тези пеперуди! — казах нервно. — Стига са пърхали наоколо.
— Спокойно — засмя се Чез. — Не ставай нервен. Е, изтърваха ни за пореден път, така че няма да ни разпитват.
Много смешно.
— Нека да се прибираме вкъщи — предложи Невил.
— У вас? — делово попита Чез.
— Не, защо у нас? — смути се Викерс старши. — В… Прокълнатата къща.
Да нарека това място „у дома“ просто езика ми не се обръщаше. Но Невил беше прав, ние наистина трябва да се прибираме. Не знам откога лежим в безсъзнание, но вече можеха да ни хванат.
— Как елегантно ни сритаха задниците — каза Чез, когато започнахме да слизаме от покрива. — Завист ме обзе, направо ми се прииска да съм истински вампир.