Невил се засмя.
— Извинявай, но за истински вампир не ставаш, нямаш подходящи родители, а нисшите в сравнение с тях са трагични.
— Всичко разваляш — въздъхна Чез. — Не може ли поне да помечтая.
Слизах последен. Тъкмо провесих крака и се канех леко да приземя ценното си тяло на земята, когато до мен сякаш от нищото се появи млад човек с много странен вид. Беше облечен с черни прилепнали панталони, черна риза с качулка, под която се виждаше черна маска, смътно приличаща на човешко лице. Веднага разбрах, че това е нисш вампир. Невил много точно беше ни описал странните им дрехи, в които се обличат местните нисши.
Без колебание сложих Въздушен щит между нас (любимата си магическа стена не посмях, че пак можеше да се получи нещо неочаквано), и тъкмо се канех да пратя нещо убийствено по него, когато това плашило изведнъж замаха с ръце и забърбори:
— Извинете, просто исках да се уверя, че сте добре. Ние не можехме да се намесим, защото истинския вампир е много по-силен от нас. Съжалявам…
— Ти кой си? — бях толкова изненадан, че едва не паднах от ръба на покрива.
— Наричайте ме Даркин — каза бързо нисшия.
Какво означава „наричайте ме Даркин“? Малко двусмислено звучи. Това ли е истинското му име, или той току-що си го измисли за нас…
— Добре — не започнах да споря.
— Извинете ме още веднъж, но трябва да тръгвам. Ако искате нещо, можете да ме намерите в кръчмата „При добрия вампир“, или просто се обърнете към кой да е градски вампир и му кажете, че искате да се срещнете с Даркин. Тогава аз ще ви намеря.
„При добрия вампир“? Така ли се казва тази кръчма? Интересно чувство за хумор трябва да има собственика.
— Довиждане — каза нисшия вампир и скочи на съседния покрив.
— Зак, какво се бавиш? — извика отдолу Чез.
— Идвам! — Казах и скочих. Едва в последния момент си спомних, че е добре да забавя падането. Ето докъде ме доведоха всички тези вампири…
Действие 8
Едва не подминахме Прокълнатата къща. И нищо чудно, тъй като тя се беше променила много през време на нашето отсъствие. Не, къщата си беше все така грохнала, почерняла от времето, или може би от пожар, но сега беше почти изцяло скрита от дървета, храсти, лиани… Просто някаква вълшебна градина!
— Няма начин, Кейтен сигурно е уговорил някой от друидите да помогне. За да израстнат тези огромни дървета толкова бързо… — изненадано каза Невил.
— Това да не са ти кактуси — не пропусна да ми напомни за моите биологични проучвания Чез.
Ние колебливо влязохме през чисто новата порта.
— Страхотно — каза Невил, оглеждайки се. — Невероятна градина.
— От другата страна на двора има и плодни дървета — ни съобщи един приятен женски глас, непознат при това!
Зад дървото се показа стройно момиче в прилепнала зелена рокля.
От изненада за миг се вцепенихме. Момичето беше много красиво… за друидка.
Ако някой не знае, друидите живеят много, много дълго. И най-важното, младите друиди от Древната гора просто не ги пускат да отидат в града, може би, за да не би някой да ги вкара в „правия път“. Ето защо, въпреки красотата на това момиче, нещо в нея не беше както трябва.
Вгледах се по-внимателно в нея… Ами да, разбира се! Твърде контрасно от красивото момичешко лице гледаха мъдри, всеразбиращи очи на възрастна жена. Направо тръпки да те побият. И въпреки, че беше красиво момиче — и фигурата, и красивата гъста черна коса, и зелените очи, но по някаква причина тя ми действаше отблъскващо… а може би сам себе си убеждавах в това? Та тя беше наистина красива…
— Какво се стреснахте? — каза момичето.
Малко се смутих. Наистина, какво правя? Вече си имам дама на сърцето, а стоя като истукан и нахално поглъщам с очи непознатата.
— Извинете, просто днес имахме много лош ден — казах бързо, опитвайки се да предотвратя някоя глупава забележка на Чез. — Моето име е Зак, Това са Невил и Чез.
— Мелисия, — представи се друидката. — За приятели само Мел.
— Много ми е приятно да се запознаем — Чез изненадващо дружелюбно се поклони на дамата и дори не каза нищо гадно. Странно.
— Това всичко вие ли го направихте? — попитах аз, оглеждайки наоколо с интерес.
— Разбира се — кимна Мелисия. — Работа за един час. Затова пък сега от улицата почти не може да се види това чудовище.
Аха, за къщата говори.
— Хей — веднага реагира Чез. — По-полека. Приятно ли ще ви е, ако дойда във вашата къща и я нарека кочина?
Невероятно. Та нали само преди няколко часа наричахме Прокълнатата къща не само кочина, но и с такива думи, че ще ни е срам да ги кажем на глас пред момичето.