В зелените очи на друидката се появиха весели искри.
— Наистина, как можах да го кажа? Това е просто една красива къща. Даже малко ви завиждам — със сарказъм добави тя.
— Така е по-добре — кимна любезно Чез.
— Е, моята работа тук приключи, за съжаление, — театрално въздъхна Мелисия — Налага се да си ходя. Ако имате нужда от лечение, не се колебайте да ми се обадите. В общината на друидите винаги ще ви кажат къде да ме намерите.
— Непременно — обеща Чез. — Но от друга страна, без травми се живее по-добре. Така че по-добре вие при нас да идвате…
Това е, изненадата премина и Чез отново започна с глупостите.
— Че е по-добре, по-добре е — съгласи се тя. — Но нещо ми подсказва, че моите услуги ще ви потрябват още много пъти.
Тя грациозно мина покрай нас, като че ли случайно бутна Невил по рамото, и се отправи към портата. Добре, че друидката не погледна повече към нас, защото след последните й думи едва ли щях да съм в състояние да затворя устата на Чез, за да й каже в подробности какъв вид услуги би искал от нея. Не че действително искаше тези услуги, но просто нямаше да може да преглътне подобен отговор.
— Ама че друидка — каза Чез, когато Мелисия изчезна от погледа ни. — Жалко, че вече имам приятелка, иначе щях да…
— А шамар по врата? — прекъснах го аз. — Не видя ли очите й? Тя е вероятно по-възрастна от теб, мен и Невил заедно. Ъъъ… Невил?
Едва тогава забелязах, че през цялото време Невил подозрително мълчеше.
— Невил. — Чез го плесна по рамото. — Какво правиш?
— А… — вяло отговори той. — Не, нищо… така… замислих се.
Ушите му подозрително се изчервиха.
Нима… нима Невил харесва тази друидка? Не може да бъде. Въпреки че симптомите са налице — през целия разговор Невил стоеше глупаво вторачен в Мелисия. Е, и аз се бях втренчил в нея също, но само в началото, след това се взех в ръце. А ето Викърс старши горското момиче направо порази… може би дори умишлено, не е чудно, че тя сякаш случайно го докосна, преди да напусне.
— Всичко е ясно — въздъхна Чез, който си мислеше същото като мен. — Сега един от нас ще трябва спешно да се контузи. Само имайте предвид, че днес вече пострадах достатъчно — не ме бройте!
— Хайде де — Невил махна лениво. — Просто красиво момиче…
— Няма нужда от тези нелепи извинения — каза Чез. — Бъди мъж — щом ти харесва, харесва ти. И нищо, че е друидка.
— Ама, аз…
— Нямам думи — поклати глава Чез. — Каква скромна младеж се навъди…
Особено като се има в предвид, че Невил е почти двойно по-голям от Чез. Това е наистина младеж, толкова млади.
Така влязохме в Прокълнатата къща — шегувайки се с изчервилия се Невил и обсъждайхки прелестите на друидката.
— А ти видя ли какви зелени очи имаше? Нашият Невил не е глупак… Опа…
Спряхме се на вратата и зяпнахме от учудване.
По време на нашето отсъствие къщата беше станала направо неузнаваема.
— Уау — ошашавено изхриптя Чез. — Да не сме объркали къщата?
За миг си помислих точно същото. Но само за миг. Сигурно Кейтен не само беше купил нови мебели, но също така беше докарал и някакви специалисти… но не строители, а Майстори. Защото само с магия можеше да се обясни всичко, което виждаха очите ми. Подменено беше абсолютно всичко — стени, подове, стълби, картини…
Холът, който заемаше целия първи етаж, беше застлан с прекрасен червен килим. До стълбището към втория етаж бяха разположени меки кресла и огромна маса, а цялото останало пространство беше напълно свободно. Стените вече нямаха никакви пукнатини — скриваха ги нова дървена облицовка и почистените от мръсотията картини.
— И все пак собственикът на тази къща е бил пълно куку — не се сдържах. — Само вижте тези произведения на изкуството.
От висящите по стените картини ни гледаха, зъбеха и едва ли не ни се нахвърляха ужасяващи създания. Някои от тях ми бяха познати от всевъзможни приказки и истории, но повечето не можеха да ми се присънят дори и в най-ужасния ми кошмар. Непременно трябва да разгледаме по-отблизо тези картини, само да имаме свободна минута.
— Защо трябваше да се реставрират? — възмути се Чез. — Такова вечер да видиш — цяла нощ кошмари ще сънуваш. Ама че страшилища…
— Хайде, доста оригинални картини, — сговорчиво каза Невил. — Нещо в тях е… неземно. Като че ли всички тези същества ни гледат от друг свят…
— Бррр — потръпна Чез. — Да не си болен?
Междувременно аз се огледах наоколо. Картините бяха отвлекли цялото ни внимание от новите мебели. А те изглеждаха много обикновени — без излишни украшения, с много изчистени линии. Веднага се виждаше, че ги е правил истински майстор.