Щом започнах да медитирам, веднага усетих разликата в магическия фон върте в Академията и извън нея. Плътността на енергийния поток беше в пъти по-слаба! Пропусках магическия фон през себе си, без да го променям, и това не изискваше никакви усилия. Твърде малко енергия, за да се напрягам…
Мина известно време, докато напълно привикна към окръжаващата ме атмосфера.
Хей, нашият учител по медитативни техники Майстор Тирел наричаше това настройка — привикване към магическия фон. В медитативна зала номер 13 ние не трябваше да се настройваме към енергията, защото прекарвахме много време там. Всъщност, цялата Академия беше наситена с постоянен магически фон с неестествен произход, с цел да се улесни учебния процес.
Може би за да се настроя към илюзията трябва да я докосна… или не, та аз седя на под илюзия, но не чувствам нищо. Може би е необходима голяма контактна площ?
Легнах по гръб, разперих ръце и се опитах да почувствам нещо. И се получи! Не веднага, разбира се, трябваше да полежа около двадесет минути, но си струваше! Пред вътрешния ми поглед се появи много ярък образ на стаята ми. В началото се опитах мислено да преместя леглото, но не успях… затова пък цвета на завесите промених на мига. Искаше ми се да веднага да отворя очи и да видя дали съм направил нещо или това е игра на медитиращото ми въображение, но ме беше страх да прекъсна настройката. Дали ще мога да я повторя? Затова реших да първо да приведа стаята в приличен вид и едва тогава да изляза от медитацията.
Изрисувах стаята в ярко жълти цветове, направих мебелите по-елегантни (от неудобния стол се получи прекрасен златен трон) и в пристъп на носталгия нарисувах върху една от стените много реалистично изображение на Академията. Гледката от прозореца също промених и сега приличаше на изгледа от стаята ми в кулата.
Тъкмо си мислех дали от нощното шкафче да не направя миниатюрна статуя на самия себе си, когато на вратата се почука леко. Чез така деликатно не чука, той просто влиза в стаята, отваряйки с крак, а Кейтен, както каза самия той, е много зает. Невил и Наив се прибраха у дома. Кой остава?
В състояние на медитация мислите текат бавно и спокойно, така че докато размишлявах, Алиса успя да влезе в стаята и да види…
С края на излизащото си от медитация съзнание улових силното й удивление.
— Това е… какво? Как?
— Харесва ли ти? — ухилих се и бавно се изправих от пода.
— Що за глупости? — Алиса смаяно гледаше моето творение. — Нали само преди час имаше същата стая като мен?
Леле, цял час е минал, а аз не съм забелязал.
— Това беше преди час — казах аз. — За това време успях да направя промени, нови мебели купих, картина на стената нарисувах…
Алиса ме смушка с юмрук по рамото.
— Стига, че съвсем ще се уплетеш в лъжи. Хайде казвай, каква е тайната?
От приличие продължих с комедията още пет минути, а след това се предадох и й разказах за илюзорния произход на ремонта на Прокълнатата къща.
След моя разказ на лицето на вампирката се появи такова замечтано изражение, че ми стана много интересно какви ли планове за промяна зреят в милата й главичка. Но аз отхвърлих всички тези мисли и се опитах да се настроя за дълъг и сериозен разговор.
— Всъщност, за какво дойде? — не много внимателно попитах аз. — Мислех, че повече няма да си говорим.
Алиса сведе поглед.
— Не си прав. Говорим си… просто… не така, както…
— Аз бих искал? — предположих аз.
Алиса неуверено кимна.
— Аз също бих искала отнощенията между нас да са други. Но, за съжаление, това е невъзможно. Ние сме твърде различни, не разбираш ли?
Тя седна на ръба на позлатеното легло.
— Ако говориш за това, че ти си вампир, а аз — не, това е преодолимо — пошегувах се, държейки ръката й върху врата си. — Ухапи ме.
— Уви, не става — Алиса въздъхна. — Дневният вампир се ражда такъв, а нисш ти едва ли искаш да бъдеш — те са една жалка пародия на истинските вампири… И изобщо какви глупости говориш?
Седнах на леглото до нея.
— Какви глупости? Аз просто искам да бъда…
— Шшт — тя сложи пръст на устните ми. — Не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш. По-добре си помисли какво ще стане след сто и петдесет години — ти ще започнеш да старееш, а аз ще си остана същата… и просто няма да мога да гледам как бавно умираш… това е прекалено тежко…
Просто нямах думи. Не можех да повярвам, че тя говори сериозно, въпреки факта, че в червените й очи се четеше същата болка, която ме изгаряше отвътре вече цяла седмица. Нима всичко е заради такава… такава… дреболия? Къде ти още сто и петдесет години? Може и до утре да не доживеем, а тя за такава глупост се притеснява!