Тишина.
Шшхх.
Отново! Е, поне не съм напълно луд. Наистина има нещо. Страхувам се дори да си представя какво ще изкочи сега от тъмнината.
Не мислете, че бях спокоен, в действителност зъбите ми от доста време така музикално тракаха, че много танцьори биха се задавили от завист. Жалко, че няма кой да оцени таланта ми.
Шшхх.
А може би към мен пълзи любител на музиката, който… Надявам се, че това пълзящо нещо е дружелюбно настроено…
Шшхх.
За всеки случай подготвих най-голямото Огнено кълбо, което бях в състояние да създам, и то стана почти колкото тези на Наив.
Шшхх.
Съвсем близко е…
И изведнъж в осветения кръг се появи нещо… огромно, мазно и безформено. Сякаш средно голяма планина е решила да се разходи — доколкото виждах, в осветеното място пропълзя само малка част от чудовището.
— Разкарай се оттук! — извиках в страха си.
В тишината викът ми прозвуча грубо, но някак жално.
Съществото продължи бавно да се движи в моята посока.
Направих няколко крачки назад и хвърлих Огнената топка към приближаващата се планина.
Замириса на опърлено…
Част от странното създание почерня и се овъгли, но то не реагира на това и продължи монотонното си движение.
Зъбите ми продължаваха да създават сложни ритми, но аз не се предавах и обсипвах съществото с все повече и повече Огнени топки. Резултатът беше никакъв — огромна част от съществото се овъгли, но то изобщо не обръщаше внимание на това.
Вече бях потен, във въздуха така миришеше на изгоряло месо, че очите ми се насълзиха. Силите ми бяха на изчерпване, а създаваните от мен Огнени топки постепенно намаляха размера си. Затова пък можех да бъда горд, че през цялото време нямах нито една засечка в заклинанията — от страх започнах да сплитам енергиите без нито една грешка!
Дракон да я вземе тази твар! Какво да правя? Остава ми само да бягам… но това беше временно решение…
Изведнъж във въздуха точно над главата ми се появи вече познатата ми табела.
„Убеди ли се?“.
Бях малко изненадан.
— А… ти къде ме вкара?
Никаква реакция.
— Да, добре, убедих се, че това не е „моята“ врата. А сега ме изкарай от тук!
Табелата трептеше със загадъчен бял цвят и мълчеше.
— Дракон да те вземе — изругах аз. — Сам ще се справя с това създание.
И пуснах поредната Огнена топка.
Шшхх.
Планината на плът все така бавно пълзеше към мен и сякаш нищо не можеше да я спре.
Изведнъж табелата започва да свети все по-ярко и по-ярко, осветявайки все по-голяма част от съществото.
Няколко секунди по-късно дъхът ми секна от изумление, а после още дълго време се борих с напиращия вик на ужас.
Съществото беше огромно! На височина спокойно можеше да се конкурира с кулата на Академията, а по ширина — с малък град…! Сега разбирам защо тази твар не реагира на огнените ми топки — за нея те бяха като ухапване от комар. И всичко това бавно се движеше към мен! А наоколо беше абсолютно празно пространство — никакви стени или врати!
„Сам ли ще се справиш?“ — уточни табелата.
— Какво искаш от мен? — попитах уморено. — Всичко ще направя, само ме изкарай от тук.
„Така е по-добре“, — написа табелата. — „Моля“.
Точно пред мен се материализира от нищото познатата врата.
Аз бързо сграбчих дръжката и с всички сили я дръпнах. Заключено!
„Бутни я, глупчо“ — саркастично обясни табелата.
Натиснах с цялата си тежест върху вратата и тя поддаде! Тялото ми изхвърча в познатия коридор и се блъсна в отсрещната стена.
Когато се обърнах към вратата, тя вече беше затворена, а табелата над нея както обикновено съобщаваше, че изходът е надолу по коридора. Естествено, всичките ми опити да поговоря с табелата бяха неуспешни.
Трябваше да продължа разходката си по коридора в търсене на „своята“ врата.
Новата врата се появи буквално след няколко крачки.
— Това моята врата ли е или не? — попитах светещата с тайнствена светлина табела.
„Ти решаваш“ — отговори тя.
— Чакай — не разбрах аз. — Как да разбера това „моята“ врата ли е или не? Ще ми подскажеш ли?
„Не“.
— Какво сега, през всички врати ли трябва да влизам, докато намеря своята?
Веднага си спомних огромната твар, с която се срещнах в предишната стая. Ако зад всяка врата ме чакаше подобна изненада, едва ли щях да стигна жив до „своята“.
„Не. Имаш право само на три опита“ — изненада ме табелата.
— Колко?! — извиках аз. — А ако за тези три опита не успея да намеря „своята“ врата?
„Ще останеш тук завинаги.“
Бавно седнах на пода.
— Що за глупости…
До този момент възприемах всичко случващо се като странен сън, но сега… Наистина ли е възможно да остана тук завинаги? Ако някой си прави тъпи шеги, то всичко много се проточи.