Колко неприятно, че така и не ни научиха да виждаме магията в чистата й форма, тук със сигурност я има. Може би тогава сам щях да намеря изхода, вместо да седя на горещото слънце и да чакам неизвестно кого. Къде се скри тази проклета табела точно когато беше най-необходима?
Противно на очакванията ми табелката не се появи. А до този момент тя се появяваше винаги, когато имаше нужда от нея.
Добре, че преди да тръгна сложиш ливреята си. Без нея отдавна щях да изгоря на това слънце. И този гаден вятър, който хвърляше пясъка в лицето ми…
Нахлупих още по-плътно качулката и създадох около себе си простичък въздушен щит. А вятърът започна да се усилва и постепенно се превръщаше в пясъчна виелица, а накрая сигурно щеше да стане и буря. Надявах се да не стига чак до там.
Пясъкът влизаше в яката ми и се опитваше да напълни устата и носа ми. Не ме спасяваха нито качулката, нито въздушния щит. Очевидно пясъчната буря имаше магически произход, защото щитът трябваше с лекота да отблъсква всякакви физически обекти.
Не ми отне много време да осъзная, че става нещо много странно — сякаш под въздействие на чужда воля пясъкът се насочваше към щита и се блъскаше в него. На места въздушният щит вече пропускаше песъчинки, но бурята все още не можеше да се промъкне.
Какво да правя? — мислех си нервно. — Да продължа да седя зад щита или все пак да се опитам да разбера какво става?
И отново всичко беше решено без мен. Бурята утихна така внезапно, както и започна. Наоколо пак се простираше унилия пясъчен пейзаж, но имаше и нещо ново — недалеч от мен се появиха две огромни фигури. Първата — в огнено червени дрехи, а втората — в дрехи с цвета на небето.
Устата ми пак пресъхна, така че не се опитах да викам, а просто дружелюбно им махнах с ръка. За всеки случай. Фигурите мълчаливо се приближаваха към мен и колкото по-близо идваха, толкова повече започнаха да ми треперят коленете. Ако отдалеко фигурите изглеждаха просто големи, то с всяка тяхна крачка осъзнавах, че са истински гиганти! В сравнение с тях каменните тролове бяха просто буболечки!
Стигнах до извода, че да бягам от тях през цялата пустиня просто няма смисъл, така или иначе трябваше да се срещнем. Дори ако тази среща придобиеше агресивен характер.
Когато двете фигури се приближиха на разстояние изстрел с Огнена топка (около тридесет крачки) с изненада осъзнах, че пред мен са елементали на две от стихиите в чист вид! Червената фигура не беше облечена в червени дрехи, просто цялото тяло беше огненочервена лава. Втората фигура беше от топъл въздух, който непонятно как се виждаше ясно на фона на пясъка.
За първи път в този странен… сън бях истински уплашен. Явно това, което изпитах в залата с огромното чудовище, не е било истински страх. Там имаше някаква възможност да бягам, да се спася… Съдейки по всичко, което съм чел в книгите, елементалите с лекота могат да изтрият от лицето на земята цял легион от такива недоучени многознайковци като мен. Така че за никакво спасение не можеше да става въпрос.
Елементалите са създания с огромна магическа сила, но по разум не се различават от пет годишно дете. Съответно те могат да говорят, но едва ли биха ме слушали… Или напротив? Зависи за какво са били създадени и доколко имат свободна воля.
Елементалите междувременно се приближиха до мен толкова близко, че можех подробно да ги разгледам. Лица нямаха, а фигурите им можеха да се приемат за човешки само отдалеч. Преди всичко те приличаха на недовършените статуи, доколкото е възможно някой да направи статуи от горещ въздух и от огнена лава.
Бях толкова уплашен, че с изненадваща лекота създадох любимата си универсална стена, като по някакво чудо не направих поразия. Въздушният щит е добър само срещу физически атаки, а срещу магически по-добре е с моето изобретение. Ако тези двамата нямат добри намерения, ще имам все пак някаква защита.
Те дойдоха плътно до универсалната стена и спряха. Всъщност, аз силно преувеличих техния ръст — бяха само два пъти по-високи от каменни тролове, което е четири-пет пъти колкото мен.
— Ще умреш — с тътнещ бас ми съобщи огненият гигант.