Аз втрещено приближих до близкия рафт и погледнах към кориците на книгите — всички бяха на непознат език.
Табелата замига, за да привлече вниманието ми.
„Твоята книга не е тук“.
„Моята“ книга? Първо „моята“ врата, сега и книга. Леле, какво персонално обслужване. И чудовище, предполагам, собствено си имам. Дори елементалът ме уверяваше, че той е създаден специално за мен, милия.
— Но къде? — попитах аз, примирявайки се с факта, че няма да ме пуснат докато не стоварят на главата ми всичко, което са си наумили.
„Тридесет крачки напред, пет крачки надясно, третата полица отляво, двадесет и третата книга“.
Е, изчерпателно.
Покорно извърших всички необходими действия и намерих двадесет и третата книга. Не беше по-различна от останалите, освен че беше малко по-тънка. Отваряйки я осъзнах, че няма да мога да я прочета — беше написана на напълно непознат за мен език.
Може би крачките ми са прекалено малки, предложих аз, въртейки книгата в ръцете си. Нещо не схващам. Сега какво ще правя?
Табелата бавно прелетя до мен и важно ми съобщи:
„Това е твоята книга.“
— Но аз не мога да я прочета — казах. — Нямате ли и някоя друга „моя“ книга? Какво сега, за тоя дето духа ли се мотах по този ваш коридор?
„Приятно четене“ — пожела ми табелата.
Разнесе се ужасен трясък и подът под краката ми пропадна.
Падах в пълна тъмнина, опитах се да левитирам, но нямах достатъчно сили, а и в пространството наоколо нямаше капка енергия. Обхвана ме странна апатия. Бавно пъхнах „своята“ книга в джоба си и глупаво се засмях. В главата ми се мярна ироничната мисъл, че намерих не само своята врата и книга, но също своя люк и своята смърт.
Някъде долу забелязах проблясъци светлина. Тя бързо се приближаваше към мен, по-скоро аз към нея, и скоро видях, че това е… моята стая!
Надявам се, че ще улуча леглото. Въпреки, че при падане от такава височина това няма да помогне… О, май наистина ще го улуча!
Когато до леглото оставаха няколко метра, аз не можах да издържа и стиснах очи.
Сънувах тъмна стая, претъпкана с всевъзможни буркани, бутилки, книги… На един от рафтовете стоеше червена статуя на бога на вампирите… не мога да си спомня името му. На масата седеше мъж с дълга сива брада. Той ме гледаше с насмешлив поглед и ми обясняваше нещо на непознат език. С всяка негова дума ме изпълваше чувството, че започвам да разбирам този странен език…
Бавно отворих очи и фокусирах погледа си.
Стая. Моята! Върнах се! Или всичко беше просто един сън?
Погледнах към мястото, където доскоро имаше врата. Никаква врата нямаше, както и очаквах. Сигурно във вчерашните хлебчета е имало някакъв наркотик или алкохол, защото на ясна глава точно такова нямаше как да сънувам. Само си представи… подиграващи се табели, големи чудовища, тъпи елементали, огромна библиотека… Не, аз не пия толкова много, това е сигурно.
Надигнах се от леглото и осъзнах, че съм спал с ливреята! Но аз я носих само в тъпия сън. Май все пак не е било сън! Но тогава…
Потупах се по гърдите — това е! Във вътрешния джоб напипах книгата от библиотеката, която взех в съня си!
Извадих я, разгърнах първата страница и изпитах нов шок. Книгата беше написана на странен език, аз го бях забелязал и в съня си, но сега можех без затруднения да го разчитам!
„Ако четеш този дневник, значи си като мен…“.
Не разбирах, за какво говори той?
На вратата се почука.
— Зак! — чух зад вратата гласа на Алиса. — Докато ти спеше, от Академията се получи съобщение. Викат те пред Общото събрание на Майсторите. Надявам се, че преди да заминем си се сетил да унищожиш всички следи от магия в стаята си?
Кактусите!
Акт втори — тайнствен
— Тайните… те са като хубавото вино. С течение на годините вкусът им става по-хубав, но само при правилно съхранение. Тайните, както и виното, могат да се прецакат, и тогава започват да вонят. С такива прецакани тайни можеш много да се натровиш…
— В света има толкова много тайни… Не е лесно да изживееш целия си живот без да се потопиш в поне една от тях.
— Твърде много ли знаех? Не, по-скоро обратното, знаех твърде малко. Иначе нямаше да съм полезен в този случай.
Действие 0
Древната гора беше тиха и спокойна. Огромният зелен остров, извисяващ се десетки метри над околната равнина, величествено полюшваше своите листа и клони на вятъра, наблюдавайки окръжаващия го свят. Все пак този, който е запознат с езика на гората, щеше да разбере, че не толкова величието, колкото предпазливостта надничаше през листата на дърветата. Някога Велика, а сега просто Древна, гората доживяваше последните си векове. Магията на дърветата си оставаше все така силна, както и преди десет хиляди години, тя беше неизменна от създаването на този свят, но постепенно се предаваше под натиска на нова магия — магията на разума.