Към смрачаване чувствителните уши на вампирите уловиха далечни стъпки.
— Някой идва! — зарадва се Велхеор.
— Към нас — съгласи се Келнмиир. — Някой доста тежък, съдейки по шума.
— Навярно голям глиган — предположи Велхеор и развълнувано потри облечените си в кожени ръкавици ръце и облиза устните си. — Ще се позабавляваме!
Келнмиир затвори очи и се концентрира върху приближаващото се същество.
— Не, не е дива свиня — каза той най-накрая. — Бих казал, че е каменен трол…
Велхеор леко се натъжи.
— Е, не става за ядене…
Някъде напред се чу отчетливо пращене и грохот на падащи дървета.
— Да не би друидите да са ни го пратили? — зачуди се Келнмиир.
— Само един трол — за секунда ще го стрия на прах!
И Велхеор нетърпеливо подскочи на място.
— Сигурен ли си? — попита бившият Крал на вампирите. — Ако не греша, а аз никога не греша, това е кралски трол.
И в подкрепа на думите му над стволовете на дървета се показа голата глава на каменния трол. Между другото, кралски го наричат не само заради огромния му ръст, но и заради чудовищната му разрушителна сила, така че никой здравомислещ вампир няма да рискува да се бие с него… Но къде сте виждали здравомислещи вампири?
— Ах, копелета — почтително каза Велхеор. — С такъв трябва да се съобразяваш…
Вампирите започнаха бавно да отстъпват в сенките на дърветата.
Тролът уверено тръгна към тях, сякаш знаеше къде точно се намират.
— Мисля, че тази каменна тиква няма да си отиде, — и Велхеор внимателно се огледа.
— Някой го направлява — уверено каза Келнмиир. — Очевидно ще трябва да направим тактическо отстъпление. Може би друидите все пак ще се проявят…
Тролът спокойно отместваше стволовете на дърветата, сякаш те не бяха вековни гиганти, а ниски храсти, и излезе на малка полянка. По-точно сложи един крак върху нея — за втория нямаше място. Огледа се и безпогрешно определи мястото, където се криеха вампирите.
— Усещам ви — каза той с гръмовен глас.
Келнмиир заби лакът в ребрата на Велхеор.
— Ти пак ли половин година не си се мил?
— Така трябваше — весело отвърна приятелят му. — Провеждах психологически експерименти…
Междувременно тролът извади от земята най-близкото дърво и с едно „Ух!“ го хвърли към вампирите.
Хряс!
Да ги улучи не беше толкова лесно, особено с толкова голямо дърво. За времето, докато дървото летеше към тях, вампирите успяха не само да избягат десетина метра встрани, но и се качиха на дърветата.
— Виждаш ли нещо? — полюбопитства Велхеор, спокойно люлеейки се на върха на дървото.
— Засега не — каза от съседното дърво Келнмиир. — Ти му отвлечи вниманието, а аз ще се опитам да мина от другата страна, мисля, че направляващият го друид е някъде там.
— Става, — съгласи се Велхеор и скочи на най-близкото дърво. — Ей сега свят ще му се завие.
Келнмиир се спусна по дървото и изчезна в близките храсти, а приятелят му започна да скача от дърво на дърво като побесняла катерица и да крещи с всички сили, за да привлече вниманието на трола.
— Хей ти, тлъста мутро!
Тролът изненадано се вторачи във вампира, не вярвайки, че някой се осмелява да му говори така.
— Кога за последно си се мил? Вонята ти се усеща дори оттук!
Тролът изрева яростно, изкорени най-близкото дърво и го хвърли към нахалника. Но не беше толкова лесно да се улучи пъргавия вампир — Велхеор грациозно скочи на десетина метра преди своеобразия снаряд да достигне целта си.
— Тъпа лоена топка! — извика вампира. — Прибирай се вкъщи докато не съм те натупал!
Тролът нададе още един гръмотевичен рев и се втурна към Велхеор, разделяйки с ръка дърветата по пътя си.
Но вампирът не мислеше да отстъпва. Той търпеливо изчака тролът да се доближи на един удар разстояние — тролски, разбира се — за да се възползва от преимуществата си…
Тролът стигна до вампира и замахна с каменните си юмруци. Велхеор трябваше за секунда да скочи от дървото, преди ударите да го превърнат в трески. И тогава започнаха подигравките над бедния трол — вампирът подскачаше наоколо и без проблем избягваше огромните, но бавни ръце, като постоянно крещеше обидни (на места и непонятни) думи. Но точно непознатите думи ядосваха трола най-много.
— У, ти си ходещ паметник — мечтата на каменоделеца!
— Защо са толкова изкривен, пън каменен?
Бедният трол ревеше толкова силно, че някои от дърветата падаха на земята без да използва физическа сила — само от гласа му. На вампира тази акапела не му влияеше, Велхеор не само избягваше огромните юмруци на трола с грацията на танцьор, но успяваше да нанася къси и много точни удари по противника си. Каменният трол вече можеше да се похвали с няколко счупени части на тялото си, въпреки че той дори не забелязваше.