— Какво му направихте? — извика друидът и се изви, опитвайки се да се освободи от хватката на Келнмиир.
— Нищо — увери го вампирът. — Нека поспи малко и не ни се пречка. След три часа ще се събуди.
Друидът погледна подозрително към трола и той, сякаш за да потвърди думите на вампира, силно захърка.
— Ама че звяр — възхитено каза Велхеор, гледайки към клатещите се от мощното хъркане на трола дървета.
— Той не е звяр — веднага започна да спори друида — той…
— Да, да, от много знатен род — съгласи се Келнмиир и отново перна друида по врата. — Хайде води ни при старейшините, и без това загубихме много време в безполезно лутане из гората.
На друида нищо друго не му оставаше, освен да се съобрази с молбата на вампира. Особено когато беше подкрепена от приятелската и многообещаваща усмивка на Велхеор.
И те тръгнаха.
Младият друид толкова бързаше да отведе вампирите в селото, че те едва смогваха да го следват.
— Защо такова усърдие? — попита тихо Велхеор приятеля си. — Мислех, че ще се дърпа до последно, надявайки се някой да го спаси.
— Почти позна — с усмивка се съгласи Келнмиир. — Той получи телепатично съобщение от шефовете. Съдържанието беше кодирано, но мисля, че скоро ще се срещнем.
Велхеор веднага се усмихна.
— О, капан — това го разбирам! Ей такива забавления обичам.
— Внимавай да не убиеш някого, тук сме на приятелско посещение — предупреди го Келнмиир.
— Не казвай на комарите как да пият кръв — Велхеор се засмя. — Живи ще останат… но и през лазарета ще минат… всички.
Те пробягаха още няколко метра и младият друид неочаквано спря.
— Пристигнахме.
Велхеор се огледа и демонстративно сви юмруци.
— Е, ще идвате ли?
Сякаш по команда от дърветата скочиха няколко друида в шарени зелени гащеризони. В ръцете си носеха дълги сопи, завършващи с малки светещи зелени топки.
— О-хо, истински командоси — каза Велхеор. — Какво искате, момчета? Не виждате ли, чичковците си имат работа, не им е до вас.
Друидите се спогледаха неуверено. Явно не очакваха такава спокойна реакция от вампирите. Вампир и спокойствие — това са си несъвместими понятия.
— Трябва да ни последвате — за всеки случай поясни един от „командосите“. — Съветът ще реши съдбата ви.
— Тогава какъв е проблема? — сви рамене Келнмиир. — Нали и ние искаме там да отидем?
Друидът се замисли.
— Колко са скучни — прошепна Велхеор в ухото на приятеля си.
— Както се казва — живот в изолация — предположи Келнмиир. — Въздържание, недохранване, вегетарианство.
Разбира се, друидите нямаха слуха на вампирите, но когато говориш с толкова силен шепот… друидите чуха всичко и едва ли им хареса. Но какво можеха да направят горските обитатели на висшите вампири? А дори и да можеха, нямаха право — Съветът им даде ясни инструкции да доведат вампирите живи и невредими.
— О, бедничките ми — изведнъж зафъфли Велхеор. — Елате при чичо, да ви научи кое какво е.
Друидите се спогледаха неуверено, но не помръднаха от местата си.
— Както искате — примири се вампирът. — Но ако ви се появи желание да се поразкършите или просто да се самоубиете, аз ще ви помогна.
Всички друиди едновременно направиха крачка назад.
— Вие… това… вървете напред — с пресекващ глас нареди един от друидите.
— Води — съгласи се Келнмиир.
Друидите поведоха не бързо, а направо на бегом. Или по-скоро бягаха редом с тях и показваха пътеката. Никой не смееше да се приближи на по-малко от няколко метра до вампирите, а при завои съобщаваха с много почтителен тон. В същото време слънцето най-накрая се скри зад хоризонта, което позволи на вампирите да свалят качулките.
— Защо не ни посрещнаха така още в началото — въздъхна Велхеор. — А трябваше да скитаме няколко дена в гората.
— Хайде — каза Келнмиир. — Затова пък какви кореми направихме.
— Аз? Корем? — възмути се Велхеор. — Тънък съм като пръст!
Келнмиир го погледна недоверчиво.
— Не бих казал пръст, а тлъст…
Велхеор рязко спря.
— Хей, ти, зеления… — всички друиди рязко се обърнаха. — А… да, вие всички сте в зелено. Така че, ето… ти.
Той с един скок се приближи от един от друидите.
— Кажи ми, аз дебел ли съм?
Вампирът лъчезарно се усмихна.
Горкото момче — всички друиди бяха много млади — почти припадна.
— Не-е — и бързо заклати глава.
— Да не лъжеш? — попита вампирът и присви очи.
— Не! — отговориха в хор всички друиди.
През целия път Велхеор с глупави въпроси, сладки усмивки, а понякога прегръщайки ги през раменете, успя да докара друидите почти до припадък. Тези приятелски жестове в изпълнение на кръвожадния вампир изглеждаха не просто страшни, а направо ужасяващи! Но друидите се оказаха силни момчета — много смели мъже биха побягнали в ужас само при вида на една вампирска усмивка.