Скоро стигнаха до огромно дърво. Широкият ствол беше странно зелен, като на места кората светеше с мека яркозелена светлина. Листата му образуваха завеси с причудливи продълговати форми. Почти на нивото на земята зееше толкова голям процеп, че през него с лекота щеше да мине дори и спящия някъде в гората кралски трол.
Преди да ги въведат вътре, друидите много учтиво ги помолиха да се отнасят с уважение към старейшините.
— Разбира се — съгласи се Велхеор. — С пръст няма да ги докосна — и добави по-тихо към Келнмиир. — Чудя се получават ли друидите сърдечен удар?
— Опитай — сви рамене Келнмиир. — Но само след като научим всичко, за което сме дошли.
— А ако нищо не искат да ни кажат? — с надежда попита Велхеор. — В края на краищата ще трябва да… извадим от тях тази информация, нали?
— Ще трябва. Но се надявам да не стигаме дотам.
Пристъпвайки през процепа, те попаднаха в много уютна зала, осветена от ярка естествена светлина, идваща от тавана. Всъщност таван нямаше, над главите на гостите зееше огромна дупка, през която се виждаше нощното небе. Всички стени на залата бяха напръскани с всевъзможни цветни мотиви, отразяващи всички нюанси от ярко оранжево до тъмно кафяво.
— Ама че колибка — прошепна Велхеор на приятеля си, оглеждайки се наоколо. — От толкова зелено взе да ми се повдига и май ще повърна.
— Само не и в Свещеното им дърво! — ужаси се Келнмиир. — Потърпи докато излезем от тук. От свежия въздух ще ти олекне.
Според друидските легенди Свещеното дърво е един вид бог, прародител на всичко на тази земя. В него заседаваше Съвета на старейшините.
— Ще се опитам — Велхеор се засмя. — Но ако ни гощават с плодове, не отговарям…
Заведоха ги до дървени столове, разположени в средата на залата, и ги поканиха да седнат. Още щом седнаха на не много удобните столове, от срещуположната страна на огромната зала, издълбана в самото Свещено дърво, се появиха шест фигури в дълги зелени (каква изненада) роби. Друидите величествено се приближиха и кимвайки любезно на гостите, седнаха в съседните столове.
— О, просто малко приятелско събиране — иронизира Велхеор. — Удобни кресла, огромна празна зала и толкова приятна компания.
— Моите уважения — културно поздрави Келнмиир, сръгвайки в ребрата приятеля си.
— Моите уважения — отговори друидът с най-дългата брада.
Всички старейшини бяха в много напреднала възраст, което за друид означава от порядъка на десет века, и можеха да се похвалят с много впечатляващи бради. Най-дългата щеше да помете пода при ходене, ако друидът не я повдигаше с ръка.
— Всъщност, ние идваме по работа — веднага хвана бика за рогата Келнмиир. — Отнася се за едно дете, което вие сте приютили преди седем века.
— Не разбирам за какво говорите — невъзмутимо отвърна друидът. — Аз съм Пазител на дървото от единадесет века…
— Момче — тихо се засмя Велхеор.
— … и такова нещо не съм чувал.
Келнмиир извади сгънат лист хартия и го подаде на друида.
— Може би това ще освежи паметта ви.
Друидът взе листа, прочетете го внимателно и го подаде към друг старейшина.
— Откъде взехте този документ? — попита той и вдигна зелените си очи към вампирите.
— От книгата История на възникването на Дневния вампирски клан — охотно отговори Келнмиир. — Интересна книжка, да ви кажа.
Друидът поправи лежащата на коленете му брада.
— Какво искаш от нас?
— Ти какво, старче, не схващаш ли? — избухна Велхеор. — Той иска да види сина си! Време е вече, виж колко векове са минали!
Старейшините се спогледаха.
— Дори и да разбирахме за какво говорите, да се организира такава среща е невъзможно — каза бавно Пазителя.
Велхеор демонстративно бавно се надигна от стола си и запретна ръкави.
— Не разбрах…
Келнмиир рязко го дръпна да седне обратно.
— Хайде да продължим без вашите недомлъвки и предположения. Аз съм Келнмиир и ако вие сте Пазител повече от десет века, то трябва да познавате Алисия и тя най-вероятно ви е разказвала за мен. Кажете ми кратко и ясно, къде мога да намеря сина си и внука си.
— Кратко и ясно? — Друидът вдигна рамене. — На гробището.
— Е — Келнмиир силно стисна подлакътниците на стола. — И как се случи това?
— Съвсем наскоро. Само преди около двеста години — спокойно отговори Пазителя. — Те бяха убити извън Древната гора, но наши братя са присъствали. Ако искате, мога да извикам накой от тях.