— Разбира се, че искаме — Велхеор изсумтя.
Келнмиир дръпна ръката си и откъсна парче от подлакътника. Хвърли изненадан поглед върху дървото в ръката си, внимателно го постави на земята и погледна друидите.
Пазителят кимна.
След няколко минути, които старейшините и вампирите прекараха в мълчание, в залата влезе един друид на средна възраст. Единственото нещо, което го издаваше, че е представител на горския народ, бяха зелените му очи. Беше облечен в най-обикновени градски дрехи и гладко избръснат, което от гледна точка на друидските канони си беше просто недопустимо.
— Моите уважения — поздрави новодошлия, но в гласа му нямаше никакво уважение.
— Това е Херион — представи го Пазителят. — Той е присъствал на смъртта на вашия… — друидът се поколеба — родственик.
— Родственик? — изненада се Херион и погледна с презрение вампирите. — Пред очите ми са убивали много твари, коя от тях е вашия родственик?
Велхеор се ухили.
— За първи път срещам друид с желание за самоубийство. Дори е забавно.
— Спокойно, Херион — меко каза Пазителят. — Аз говоря за Кел…
— Кел… — тихо прошепна Келнмиир.
— На теб го кръсти, — каза Велхеор ревниво. — А не на мен…
— Тези са му роднини — завърши Пазителят.
Херион се разсмя.
— Тези? Не ме разсмивайте, на тях на челата им е изписано, че жертвите им са повече от населението на средноголям град.
— Няколко пъти — скромно се съгласи Велхеор. — Яко, нали?
Друидът вдигна рамене.
— Извенете, Пазителю, но не мога да бъда в една стая с тези…
— Изглежда не разбираш — повиши глас Пазителят. — Искам да разкажеш на тези вампири за смъртта на Кел, а твоето желание няма значение и никой не се интересува от него.
— Напротив — не са съгласи Велхеор. — С удоволствие бих поговорил с него, та да увелича бройката на челото си.
Келнмиир, без да каже нищо, удари поредния шамар по врата на приятеля си.
— Ако нямаш нищо против, първо бих искал да науча кой е убил сина ми.
— Разбира се, — бързо се съгласи Велхеор и впери поглед в Херион. — Но после с теб ще си поговорим.
— С най-голямо удоволствие — кимна Херион. — Значи, вие искате да чуете за смъртта на Кел? — Той се върна и седна в едно от дървените кресла. — Това беше преди около двеста години. По това време работих като посланик в столицата и често приемах гости от Древната гора. Така и Кел дойде при мен, за да види живота в града… Аз винаги съм бил против политиката на ограничения, но в случая на Кел забраната за излизане от гората наистина е била необходима… както се оказа. На една улица ни нападна вампир. Истински вампир. Естествено, той беше по-силен, много по-силен от Кел — друидът стисна юмруци. — Той назова Кел по име и каза нещо за мръсната кръв и след това го уби. Разбира се, Кел се съпротивляваше и аз се опитах да му помогна, но бяхме млади, а вампирът беше много по-силен от нас. И до сега не разбирам защо ме остави жив…
— Наистина е странно — съгласи се Велхеор. — Аз със сигурност няма да направя такава грешка.
— Можеш ли да си спомниш какво точно каза вампирът преди да го убие? — напрегнато попита Келнмиир.
— Да видим… Той каза нещо за опозоряване на рода и за нечиста кръв. Така мисля. Уви, не мога да бъда по-точен.
Вампирите се спогледаха.
— Знаеш ли, това ми звучи познато — каза Велхеор. — Един стар наш приятел винаги е бил обсебен от чистотата на кръвта.
Келнмиир кимна.
— Изглежда, че имаме още един повод да се срещнем с него…
— Знаете ли кой е убил Кел? — изрева друидът.
— Не викай — спря го Велхеор. — По-добре кажи какво е станало с внука на Келнмиир, тоест със сина на Кел?
Херион стисна зъби.
— Влас беше убит, когато се опита да започне преговори с един от вампирските кланове като първи представител на Дневния клан. Казват, че боя се в състоял в една от столичните Школи по изкуствата. Не знам как точно се е случило, тогава не бях в столицата.
— Затова пък аз знам — тихо каза Келнмиир.
Отлично помнеше този бой. Имаше специално отношение към вампирите, понасящи дневната светлина, и тогава в ръцете му попадна младия вампир от Дневния Клан… Само ако знаеше, че… Да, това не е мечта дори за най-кървавия вампир на хилядолетието — да убие собствения си внук…
Подлакътниците на креслото, в което седеше Келнмиир, жално изпукаха.
— За другите му роднини нищо не знам — продължи Херион. — Дневният клан се премести в Лита, а аз там почти не ходя.
Друидът погледна въпросително към посетителите.
— Изглежда, че нямаме повече работа тук — тихо заяви Келнмиир. — Благодаря за информацията.