Вампирите се изправиха.
— Май искаше да си поговорим за нещо — обърна се Велхеор към Херион. — Да излезем?
— Да излезем — съгласи се друидът.
— Внимавай да не го убиеш! — прошепна Келнмиир на приятеля си. — Понатупай го и толкова. Без травми. Той все още може да ни бъде полезен.
— Какво говориш — каза весело вампирът. — Без травми не е интересно. Тук са цяло село с друиди, ще го излекуват на мига.
— Моите уважения — поклониха се вампирите към старейшините и напуснаха Свещеното дърво…
Малката поляна срещу Свещеното дърво беше осветена от зелени светещи топки, разпръснати по клоните на дърветата.
Велхеор наперено вървеше пред друида и сякаш нямаше никакво намерение да се бие. Погледна с подигравателен поглед към Херион и зачака първия му ход.
Друидът не го остави да чака дълго. С внезапна ярост се хвърли към вампира, като същевременно се покри с дебела кора.
Велхеор с лекота отблъсна атаката на Херион, който беше заприличал на ходещо дърво, но ответните му удари не причиниха никаква вреда на друида. Той дори не се опита да ги избегне, а спокойно се подложи на ударите на противника си.
— О, това ще бъде много интересно — Келнмиир присви очи и седна на тревата.
В това време вампира и друида започнаха да ускоряват темпото, като постепенно заприличаха на едно размито петно. Въпреки това Келнмиир отлично виждаше всеки техен ход — тук Велхеор се опитва да разкъса гърлото на друида, но пръстите му отскачаха от изненадващо здравото дърво, сега пък Херион се опитва да свали противника си на земята, но вампира с лекота се изплъзва от ръката му, сега те падат на земята, едновременно нанасяйки си удари по краката.
— Нещо ми подсказва, че ще завършат наравно — каза Келнмиир на стоящия до него старейшина. — Но е странно да се види друид в близък бой. Това не е в стила ви.
— Херион специално се обучава да се бие с вампири — обясни старейшината. — Той отдели за това около двеста години.
— Опитът му е малко — каза вампира. — Но се бие наистина добре. Те много добри приятели ли бяха със сина ми?
— Бяха неразделни — каза друидът. — Семейството на Херион отгледа Кел от ранна детска възраст, така че те израснаха като братя. Именно след смъртта на Кел Херион започна упорити тренировки — той не е загубил надежда за отмъщение. Въпреки че не одобрявам отмъщението, не мога да го съдя.
Келнмиир погледна с уважение към биещия се с приятеля му друид.
— Но аз одобрявам отмъщението… и още как. Надявам се Велхеор да не го убие.
„Разговорът“ между вампира и друида, както предрече Келнмиир, съвсем неочаквано завърши наравно. Биха се повече от два часа, докато накрая умората и нараняванията ги повалиха. Два часа по-късно, след като друидите ги бяха позакърпили, и тримата напуснаха селото. Херион реши да се присъедини към вампирите щом разбра, че те знаят кой е убиецът на брат му. Вампирите разбираха и оценяваха такова нещо като отмъщението, така че охотно приеха друида в компанията си. Още повече, че без водач можеха до безкрай да обикалят из Древната гора.
Действие 1
Излязох от телепорта в същата стая, от която тръгнах вчера сутринта. На стола спокойно си дремеше все същото тъмнокосо момиче. Изглежда, никой не се канеше да ме посреща, пък и защо ли?
С усилие потиснах желанието си да събудя нещастното момиче и на пръсти излязох в коридора. Въпреки това на излизане силно затръшнах вратата. На пост не трябва да се спи!
В коридорите на Академията беше абсолютно пусто. През целия път до площадките с телепортите не срещнах никого. Само по стълбите видях двама ученика от горните класове. Кимнахме си и се разминахме — не ми се говореше.
Трябва да призная, настроението ми беше никакво. Подозирах, че съм призован в Академията не просто така, а поради конкретна причина. Но каква? Може би все пак упражненията ми с кактуси не са останали незабелязани.
Беше ми заповядано да се явя в Заседателната зала, но бедата е там, че си нямах представа къде се намира. Доколкото знаех, се намираше някъде из етажите, забранени за ученици. Нямаше кого да питам, затова реших първо да посетя чичо си. Може би той ще може да ми каже каква е ситуацията около мен… стига, разбира се, да е на мястото си.
Както и очаквах, Ромиус не беше в кабинета си, затова пък там важно стоеше отличника. Той подробно ми обясни къде е Заседателната зала и дори ми пожела успех, без обаче да уточни в какво.
Прескачайки от телепорт на телепорт, накрая се добрах до необходимия ми етаж.
Пред телепорта, който трябваше да ме пренесе до Заседателната зала, чух безжизнения глас на автомага: