— Добре — прибързано се съгласих аз. — Но също така искам по-подробно да ти разкажа за всички събития, които се случиха през вчерашния ден… и нощ…
— Кейтен ме изпрати доклада, въпреки че още не съм го чел — Ромиус се намръщи. — Да не се е случило нещо наистина сериозно?
Излязохме от стаята и Ромиус затвори входа с непроницаемо силово поле.
— За всеки случай — обясни ми той. — Въпреки че Академията е почти празна, но все пак… Нека изчакаме малко с историята ти, докато стигнем до моя кабинет.
Първата работа на Ромиус беше да отпрати помощника си. После ме настани в едно кресло и ме помоли да изчакам докато прочете доклада на Кейтен. И едва след като добие груба представа за това какво се е случило, той щеше да ми задава въпроси.
Докато чичо ми четеше доста дебелия доклад на Кейтен, аз също реших да не губя време и да почета тайнствения дневник.
„Ако четеш този дневник, значи си като мен…
Луд? Не, да се побърквам започнах много по-късно и въпреки че помътняването на разсъдъка ми е пряко свързано с Дабрата, за това съм си виновен сам. Знам, че след век къщата ми ще нарекат Прокълнатата, а самият мен — луд. Най-смешното е, че ще са прави — аз наистина бавно губя ума ми, а това, което сега се случва в къщата, може да се нарече само проклятие. Но нека започнем от самото начало. Сега сигурно би искал да разбереш какво се случи с теб. Това беше изпитание. Само човек, който притежава Дарбата, може да го премине, и ти го направи.
Коридорът — това е път към страховете на всички хора, които някога са били в къщата ми при пълнолуние. Ти трябваше да намериш своята врата, зад която се криеше твоят най-голям страх, и да го победиш. Имаше право само на три опита — при първия опит просто не те пуснаха при чуждите страхове, при втория те пуснаха, но ти помогнаха да излезеш, а при третия ти трябваше да откриеш вратата със собствения ти страх, в противен случай нищо нямаше да те спаси. Да победиш чуждия страх е практически невъзможно. Но побеждавайки собствения си страх и преминавайки още няколко малки изпитания, ти би излязъл от коридора в реалния свят. И ти го направи всичко това. Как трябваше да намериш вратата именно с твоя страх? Много просто — това е твоя Дарба и твое проклятие. Ти си Човек на съдбата…“
— Какво четеш? — гласът на Ромиус едва си проби път през обзелия съзнанието ми шепот на лудия собственик на Прокълнатата къща.
— Нищо — бързо казах аз и скрих дневника във вътрешния си джоб. — Развлекателна книга, купих я в града.
Гласът ми леко трепереше.
И сам не разбрах защо така отговорих на чичо си. Първоначално се канех да му разкажа за събитията от последната нощ, но сега… не можех дори да допусна такъв вариант. Сякаш нещо вътре в мен активно се съпротивляваше на разкриването на тази тайна.
— Добре — сви рамене Ромиус, хвърляйки ми подозрителен поглед. — Имам няколко въпроса. Що се отнася до Прокълнатата къща, някъде вече съм чувал за тази развалина… но не мога да си спомня къде или какво точно. Ще трябва да помисля за това в свободното време. Сега ми обясни това чудо — как сте останали живи след среща с вампир от Бойния клан?
— Откъде да знам, а освен това има нещо, което не казах на Кейтен, и то може да бъде много по-интересно…
Казах на Ромиус за странния разговор с нисшия вампир.
— Странно — съгласи се Ромиус — но не чак толкова, колкото неочакваната поява на фонтан с изображение на дракон в Прокълнатата къща.
— Да, красиво нещо — съгласих се аз.
— Красиво? Да, това е произведение на изкуството, но по-скоро от магически характер. Истинската му красота още не си я видял.
— А ще я видя ли? — попитах тъжно.
Ако моето обучение бъде спряно за една година, скоро няма да се науча да виждам енергийните модели. От друга страна, тези ученици от „Децата на дракона“ ги лишиха от сили за сто години… Хей, а мен ще ме лишат ли от сили за една година?
— Ще я видиш — увери ме Ромиус. — Това не е толкова трудно. Ако искаш, ще дам разрешение на Кейтен да ви обучи да „виждате“, докато живеете в Пограничните райони.
— Искам, разбира се — веднага се съгласих. — А наказанието ми включва ли лишаване от силата?
Може пък да ми се размине.
— Уви, включва — огорчи ме Ромиус. — Иначе от наказанието няма да има особена полза.
Идиотизъм. И всичко това заради някакви кактуси! Дракон ме подтикна да садя цветя в стаята си.
— Да не говорим повече за тъжни работи — казах аз. — По-добре ми разкажи за забранената магия и за „Децата на дракона“. Това звучи много интересно, в часовете нищо не са ни споменавали за тях.