Но пък е обидно, дракон да ме вземе!
— И какво ще правим сега? — попитах аз.
— Вероятно ще трябва да изпратим доклад до Академията — предположи Чез. — Може би те ще могат да направят нещо по въпроса…
Изругах на висок глас.
— А знаеш ли как Кейтен изпраща докладите?
— Не — намръщи се приятелят ми. — Мислех, че може би ти знаеш…
— Значи имаме сериозни проблеми — казах бавно.
Чез поклати глава.
— Тук не си прав. Страхувам се, че проблемите на Кейтен е по-сериозни…
Да… а може би той ще победи този Майстор и ще се върне скоро? Разбира се, ако там, където се пренесоха, няма други „Деца на дракона“. Или тези Майстори не са от това тайно общество? Не, не става, кой друг би искал да има този фонтан? Нали това бяха истински Майстори…
— Слушай — Чез надникна в залата. — Хората вече нервничат. Да им кажем, че за днес приема на жалби приключи?
— До колко часа сте обявили прием?
— До три — каза Чез и двамата погледнахме към часовника на стената. — Има цял час. За какво говориш?! Надзорникът ни е отвлечен, може би вече го измъчват, а ти — прием…
Нямах избор. Ако сега се отпуснем, то към едната неприятност ще се добави друга, после още една… И като резултат просто няма да можем да се справим с всички проблеми.
— Хайде да не изпадаме в паника — казах твърдо. — Първо ще приключим с жалбите, а после ще решим какво да правим по-нататък.
Чез веднага се надигна.
— Да, сър! Тогава ще отида да намеря Алиса и братята. Надявам се, че ще можеш да се справиш без мен?
— Разбира се — махнах с ръка. — Един час все някак ще издържа. А вие се стегнете и побързайте, пък може и Кейтен да се върне?
Струваше ми се… не, сигурен бях, че той няма да се върне. Но все пак се надявах…
— Хайде, успех — потупа ме по рамото Чез. — Повярвай ми, това е много по-сложно, отколкото изглежда на пръв поглед. Аз за тази тази сутрин се наслушах достатъчно…
Успокоява ме, значи.
Чез хукна да търси приятелите ни, и аз седнах и започнах да приемам жалбите.
— Значи, минавам си аз покрай дома на този Кенс и изведнъж кучето му се нахвърли върху мен — разказваше ми невисок слаб старец. — Едно такова злобно, с огромни зъби… Така че го ударих с чантата по главата. Тежка беше, с картофи. И сега този нахалник иска пари от мен. Е, как може така? Вие ще трябва да поговорите с него, господин Майстор.
Покорно записах жалбата и обещах да я разреша. Точно както обещавах и на всички предишни посетители на Прокълнатата къща.
Странното беше, че следващите няколко души се оплакаха от стражата. А аз си мислех, че тук ги уважават. Но явно не всичко е толкова просто и ясно, както изглежда на пръв поглед.
— Господин Майстор, как може така? — извика поредния жалващ се — мазен плешив мъж със свински очички. — Убийство посред бял ден в центъра на града, а вие си стоите тук?
Свих неопределено рамене и изобразих искрен интерес, макар че от думата „убийство“ се почувствах малко зле. Пред очите ми веднага се появиха ярки образи на жертвите на нисшите вампири. По-точно, на предполагаемите жертви, защото сериозни доказателства все още няма.
— Кой, къде, кога? — попитах аз най-накрая.
— Тази сутрин убиха любимото ми — мъжът направи пауза, по време на която го гледах ошашавено. — Моето най-любимо куче!
Аз се засмях нервно.
— Какво се смеете? — извика мъжът. — Този убиец издебна Зак, докато се разхождаше пред къщата, и подло уби моето сладко кученце, а сега и пари не иска да даде!
— Зак? — попитах аз. — Така ли се казва кучето ви?
Имах късмет, че Чез не беше наоколо. Със сигурност нямаше да пропусне възможността да ми се подиграе…
— Казваше се — със сълзлив глас ме поправи дебелака. — Той беше толкова мил, толкова дружелюбен… А този убиец се осмелява да пише жалба. — Дебелият мъж размаха юмрук след успешно напусналия Прокълнатата къща старец.
— Според описанието на г-н… ъ-ъ — погледнах в една от предишните жалби — Седвик, това куче не е толкова безобидно. То бойна порода ли е?
— Какво значение има породата? Важен е характерът! Зак беше много нежно създание…
— Ще го проучим — за пореден път обещах аз, за да се отърва от крещящия мазник. — Следващият!
Дебелакът много неохотно стана от стола, очевидно искрено вярвайки, че ще се втурна веднага да решавам неговия случай. Оказва се, че и в Пограничните райони си има такива и онакива, а знатните са свикнали всички на бегом да ги обслужват.
Следващият беше зачервен дебелак. За разлика от предходния посетител, този човек излъчваше вълни от добро настроение и силен мирис на вино, макар че беше доста притеснен.